— Не. Никога не съм му казвала. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.
— Тогава какъв е проблемът?
— Сега и самата аз не съм сигурна. Отначало исках да те помоля да отвориш пътя през огледалото и да го държиш открит въпреки всички опити, които той може да направи да го изолира отново. Исках Джелерак да може да се завърне, да си почине и да се разправи с Баран, както намери за добре. Но сега, след всичко, което ми каза за Джелерак, просто не знам какво да мисля.
— Не би било никак трудно да отблокирам огледалото, макар че не мога да обещая да го държа отворено, ако ме връхлети друг пристъп на лудост.
— Искаше ми се да те помоля също да възстановиш еманациите и да раздвижиш земята отново. Поне докато дам възможност на Джелерак да влезе през огледалото, както и да убедя Баран, че все още си неконтролируем, за да не ми досажда да му ставам съучастница в безплодно начинание.
— А сега?
— Сега се стигна до там да избирам между двете злини. Просто не знам. Баран е глуповат, а освен това ме харесва. Вярвам, че ще ми е лесно да го контролирам. И все пак чувствам някаква лоялност към Джелерак. Независимо от това, което ми каза за него, той винаги се е отнасял добре с мен.
— Независимо от ситуацията, винаги можеш да разчиташ на това.
— Поради уважение към сана ми, безспорно. Той бе добре познат на кралския двор на Джандар.
— Това може и да е така, но имах предвид нещо по-лично.
Тя застина. После се изсмя.
— Това вече не мога да повярвам. Джелерак? Той винаги е бил толкова примитивен в предпочитанията си. И изцяло отдаден на Умението си.
— Той би могъл да възкреси, която и да било от прославения ти род, за да общува с мен.
— Така е.
— Неговата истинска любов е властта и господството над човешкия дух. И все пак съществуват две човешки привързаности, от които не се е лишил напълно — нищожното братско чувство към проповедниците от Бабригор и известна преданост към теб. Ти винаги си била недостижимата кралица и жрица.
— Значи добре го е прикривал.
— Но не и от Туалуа, защото аз съм прониквал до дълбините на сърцето му и съм виждал всичко, което се крие там, дори и онова, което самият той не осъзнава. Но сега неслучайно ти казвам всичко това. Волята ми се руши и аз искам да се погрижа за себе си, преди да съм напълно рухнал. Дори и докато си говорим, хвърлям поглед към линиите на бъдещето. Там има някакво тъмно петно, в което не мога да проникна. Струва ми се, че по някакъв начин той е забъркан оттатък. Първото ми намерение бе да те изпратя на мястото, което съм приготвил за теб — да си в безопасност.
Мислите й се втурнаха към окования мъж.
— Няма да отида — заяви тя.
— Аз също разбрах това. Ето защо ти казах за човешката слабост на магьосника към теб. В най-добрия случай тя е толкова крехка, че самият той едва я осъзнава и не я разбира напълно. Предупреждавам те да не разчиташ на това, но то може да ти послужи по някакъв начин в труден час.
Тя прегърна пипалото.
— Туалуа! Туалуа! Ти сигурно си по-силен, отколкото си мислиш. Не можеш ли да надделееш злата воля и да й се наложиш?
Атмосферата около нея се сгъсти и стана по-тягостна, още докато говореше.
— Това — накрая отвърна Туалуа — не е обичайно за моя род, както аз го разбирам. Опитвам се и ще продължавам да се опитвам. И все пак се боя, че моята борба само влошава нещата.
— Не се предавай! Дръж се, колкото можеш по-дълго! Призови себеподобните си, Древните Богове, ако трябва!
Нещо като смях разтърси свода.
— Моите прославени предци отдавна вече са напуснали измеренията, към които съм прикован. Те не биха ме чули във възвишените места, които обитават. Не, трябва да се подготвя за изпитанието и отново да се заинтересувам от човешките деяния, защото ги чувствам равностойни на собствените си. А сега се вслушай в това, което казвам, защото чувствам, че лудостта отново се надига…
Парата от горещата вода в облицования с ярки плочки басейн покриваше тялото на Холрън точно над раменете, а уханието на екзотичен тамян изпълваше въздуха около него. Чертите на лицето му бяха ъгловати; очите му — сега полупритворени — бяха тъмни, но изразителни и се стрелкаха с любопитство. Устата му, дори докато си почиваше, дяволито се изкривяваше в почти зловеща усмивка. Сега се бе привел, защото една от любимките му, коленичила зад него, разтриваше раменете му под водата. Друга му подаде разхладителна напитка в инкрустиран, извит рог на отдавна изчезнал хищник. Той отпи от него и й го върна, като прокара върховете на пръстите си по ръката на момичето, докато тя се оттегляше.