— Има още нещо.
— Да го чуем.
— Един човек се отправи натам тази сутрин с явното намерение да убие Джелерак.
Холрън изпръхтя.
— Това ли е всичко? — запита той. — Знаеш ли колко много са се опитвали? А знаеш ли колко малко дори са се доближавали до него? Не, всичко това няма кой знае какво значение.
— Името му е Дилвиш и язди метален кон. Едва напоследък разбрах кой е той.
— Дилвиш Прокълнатия? Той е там? Сигурен ли си? Наполовина елф? Висок? Светлокос? Обут в зелени ботуши?
— Да. И някога е бил член на Организацията…
— Знам, знам! Дилвиш! О, богове! Никак не ми се иска да го видя да умира толкова близко до целта си. Той беше един от героите на моето детство — Пълководецът от Изтока. И когато се завърна от Ада… Той може и да го докопа, знаеш ли? Ако аз трябваше да му избирам убиец, нямаше да търся друг. Дилвиш…
— Това, за което си мислех е, че ако Организацията иска да избегне директен сблъсък, просто би могла да намери начин да помогне на този човек и същевременно да остане встрани.
Сега Холрън не гледаше към него. Взираше се в пространството.
— За какво мислиш? — попита Мелиаш.
— Разкажи ми за мястото. Какво му е особеното?
— Движенията престанаха. Сега областта наоколо е спокойна. Мога да видя замъка в далечината. Запалиха светлините. В архивите може да има карта на вътрешността му. Ще трябва да проверя при Роук. Заместникът на Джелерак там е Баран от Блекуолд, един сравнително добър магьосник…
— Има ли нещо необичайно в самото място? Повечето стари замъци си имат история.
— Историята на този се губи в легендите. Носи му се име, че е най-старата постройка в света, предшестваща човешката раса. Говори се също, че е претъпкан с духове и какво ли не. Може и да има връзка с Древните Богове.
— Един от онези, а? Добре, слушай. Успя да ме заинтригуваш. Засега не казвай на никого и не прави глупости. Незабавно ще обсъдя положението със Съвета на извънредна сесия. Ще се опитам да ги накарам да изменят стратегията си. Но не възлагай големи надежди на това. Повечето от тях няма да схванат положението, дори и чергата им да гори под тях. Ще ти се обадя веднага, щом имам някакъв резултат, и тогава ще решим какво да правим по-нататък.
Той прекъсна връзката, надигна се, за момент се взря в огъня, усмихна се и прекоси стаята.
— А, стига бе!
Щракна с пръсти и светлините угаснаха.
Глава 7
Дилвиш дочу смеха и задевките им. Целувката на смъртта фигурираше най-често сред тях. Но почти забравил случилото се, той висеше, треперейки, а мислите му представляваха хаос от оживели спомени. Главата бе престанала да го боли. Каквото и да му бе направила жената, подейства с изумителна бързина. Душевната болка, която чувстваше сега, бе предизвикана от жестокия сблъсък с демона. За малко той се оказа отново в дома на болката и спомени, които бе запечатал дълбоко в себе си, изригнаха като лава, изгаряйки го.
Не след дълго се замисли къде се намира, защо е там и го заля омраза, по-силна от болката. Опита се да пренасочи вниманието си. Успя. Думите им достигнаха до него:
— … поправи капана за демони. Изтриха голяма част от него, докато го влачеха вътре.
— Можеш ли да достигнеш неговата част? Известно време той няма да ни е от полза.
— Сигурно.
— Одил, пак ще трябва да се протегнеш.
Дилвиш оглеждаше събратята си по килия през присвитите си очи. Не разпозна нито един от тях, макар че от техния делови разговор и от фигурата, която изграждаха, бързо дойде до извода, че всичките са магьосници. Външният им вид говореше, че са затворници отдавна.
Той отвори напълно очи. Изглежда, никой не забеляза това, толкова съсредоточени бяха върху усилията си. Дилвиш проучи фигурата по-внимателно. Оказа се опростен вариант на една от основните фигури, усвоявана от повечето чираци през първата година на обучението им. Той импулсивно протегна обутия си в зелен ботуш крак и завърши близкия до него участък.
— Я виж! Любовчията се свести! — извика един от тях. После добави:
— Аз съм Голт, а онзи там е Вейн.
Когато Дилвиш кимна, обадиха се и другите:
— … Ходжсън.
— … Деркон — от лявата му страна.
— … Лорман — отдясно.
Одил.
Главата на Деркон трепна в посока към него и погледът му срещна очите на Дилвиш.
— Пълководецът Дилвиш? Ти ли беше при Портарой? — запита той.
— Същият.
— Бях там.
— Боя се, че не мога да си припомня…
Деркон се разсмя.
— Бях на другата страна — Магическия Корпус и пращах заклинания, които да те надвият. И все пак ти бе толкова нелюбезен, че спечели. Струваше ми занаята.