— Нашите заклинания не действат добре на това място и освен това има по-прости маскировки от магическите.
— Спокойно! — извика Деркон. — Този човек не е Джелерак.
— Как разбра това? — запита Одил.
— Защото съм срещал Джелерак и никаква земна маскировка не би могла да го промени толкова. Що се отнася до магическата… Има някои неща, които не се променят. Освен че съм магьосник, съм свръхчувствителен и този човек ми допада. Никога не съм харесвал Джелерак.
— Разчиташ на усета?
— Екстрасенсите се доверяват на усета си.
— Джелерак е последовател на Черното умение — каза Ходжсън — и все пак ти не го харесваш?
— Нима всеки писар харесва останалите? Всеки войник? Или проповедник? Ти харесваш ли всички бели следовници? И тук е като при всичко останало. Уважавам дарбите му и някои от деянията му, но мен лично ме тревожи.
— По какъв начин?
— Никога преди не съм срещал човек, който, мисля, обича злото заради самото зло.
— Странното е, че точно ти го отхвърляш.
— За мен Умението е средство, а не цел. Аз съм сам за себе си.
— Но това би те опетнило.
— Това си остава мой проблем. Дилвиш попита нещо. Някой ще му отговори ли?
— Аз ще го направя — отвърна Ходжсън. — Не, всъщност нямаме план как да се измъкнем оттук. Но ако все пак се случи, намеренията ни съвпадат. Имам предвид, че искаме да достигнем незасегната територия и после да обединим силите си за насочване еманациите на Туалуа, за да прекъснем заклинанието за поддържане на това място. Поканен си, ако искаш да се включиш в опита.
— Какъв ще бъде резултатът от това? — поинтересува се Дилвиш.
— Не знаем със сигурност. Възможно е всичко да се разпадне и да ни позволи да избягаме в суматохата.
— Камъкът, положен върху камък, обикновено се стреми да запази мястото си — каза Дилвиш. — По-вероятно е мястото да бъде освободено да остарее по естествен начин. Ще отклоня поканата ви, защото ми се налага да се заема с нещо друго, веднага щом се освободя оттук.
Голт изпръхтя.
— И това, предполагам, ще стане скоро? — запита той.
— Да. Но първо трябва да узная дали някой от вас е виждал Джелерак. Той тук ли е? Къде са покоите му?
Отговор не последва. Дилвиш огледа стаята, но последователно всеки един поклати отрицателно глава.
— Ако беше тук — рече Одил, — вече всички щяхме да сме мъртъвци или нещо по-лошо.
— А що се отнася до покоите му — каза Голт, — познанията ни са някак ограничени.
— Коя бе жената — запита Дилвиш, — която помогна да ме доведат тук?
Отново се разнесе смях.
— Че ти даже и не я познаваш? — запита Вейн.
— Тя е кралица Семирама от древния Джандар — уведоми го Ходжсън, — възкресена от самия Джелерак да му служи тук.
— Чувал съм балади и разкази за красотата й, но и за нейното коварство… — каза Дилвиш. — Трудно е да се повярва, че тя наистина е тук, жива, по повелята на този човек. Говори се, че един от прадедите ми й е бил любовник.
— И кой може да е това? — запита Ходжсън.
— Самият Селар.
В този миг Лорман нададе вой и задрънка веригите си.
— Горко ни! Започва отново, а аз даже и не разбрах, че е свършвало! Ние сме двойно обречени — да имаме такава възможност и да я пропуснем! Уви!
— Какво… какво се е случило? — запита Ходжсън.
— Провалихме се! Съсипани сме! Можеше да стане толкова лесно!
— Кое? Кое?
Но престарелият магьосник само изпищя отново, после взе да ругае. Високо над тях се материализира някакъв облак, образуваха се сенчести пространства и започна да се сипе бледосин сняг.
— Знае ли някой какво говори той?
Всички поклатиха глава.
Лорман вдигна костелив пръст и посочи свръхестествената виелица.
— Това! Това! — изкрещя той. — Току-що отново започна! Усетих началото на еманациите. Бяха престанали за известно време, а ние не обърнахме внимание! Нашата магия сигурно щеше да действа през този период! Можеше вече да не сме тук!
Магьосникът заскърца с това, което бе останало от зъбите му.
Една от вратите на приемните до главната зала се разтвори леко към сумрачния свят. Масивна глава, покрита с черна къдрава коса, се приведе под горната рамка на вратата и един великан с яки мускули влезе в стаята. Гол до кръста, той носеше карирана поличка в синьо и черно, запасана с широк кожен ремък, от който висеше огромна ножница. Великанът бавно вдигна глава, извърна се, ноздрите му се издуха. Безшумно се отправи първо към оклепаната с кал кушетка, а после — към ъгъла в дъното на стаята. Очите му притежаваха почти изпепеляващ син цвят; гъстата му брада бе къдрава като косата. Той прекоси стаята до вратата отдясно и я остави леко открехната. Надникна в главната зала. Стъкленото дърво, което висеше надолу от тавана, проблясваше със светлина, която не беше от огън. Подовете просветваха влажно като повърхност на езеро. Някъде съвсем отблизо долетя цъкащ звук. Огледалните стени разместваха реалностите. Мъжът подуши застоялия въздух и пристъпи напред. Беше сам.