Докато напредваше, отляво се разнесе единичен камбанен звън. Той се понесе с бързина, нетипична за неговия ръст, като се извръщаше, докато вървеше с широки крачки, и наполовина изтегли меча от ножницата.
Камбанният звън се повтори някъде откъм висока, тясна кутия, изправена в една ниша вдясно от вратата, през която току-що бе влязъл. В горния си край имаше кръгъл циферблат, а около него бяха вдълбани дванадесет числа; две стрели вътре в него сочеха противоположни посоки. Хармоничният звън продължаваше и той се прокрадна, като изучаваше видимата през украсеното стъклено покритие част на механизма. Отброи ударите и на широката му уста започна да се оформя усмивка. Прозвуча седем пъти, преди да престане и той изведнъж разбра, че това бе източникът на цъкането. Отбеляза, че по-малката стрела сочеше седмата цифра.
Великанът внимателно разгледа изображенията на слънцето и луната във всичките им фази, изрисувани и вдълбани върху циферблата. Внезапно го осени предназначението му; успя да сдържи смеха на удоволствие от простотата и елегантността на предмета. Безшумно върна меча в ножницата и се обърна.
Залата ли се бе променила, или само осветлението? Сега изглеждаше по-приглушено, по-застрашително и той се чувстваше така, сякаш невидими очи следяха стъпките му по лъснатия под. Ароматът, който първо бе доловил в приемната, бе примесен с друг, недоловим, който сериозно го обезпокои.
Огромната факла, която светеше отгоре, пращеше и пукаше, докато премина под нея. Сенки се стрелкаха около него и вътре в огледалата. Пред очите му се простря огромна космата ръка. Само за миг му се стори, че огледалото отдясно показва нещо, което не споделя компанията му в залата — гигантско, странно оформено пространство от мрак. Вече не се забелязваше, но напредваше, без да откъсва поглед от мястото, където можеше да се окаже.
Сред миризмите, които следваше, противната преобладаваше…
Като че ли целият замък потръпна лекичко, само веднъж, около него…
Леката подпора се люшна и сенките отново затанцуваха…
Внезапно откъм малка мебел в дъното на залата прозвуча музика…
Непроницаемият мрак бе отново тук, полускрит зад стълб, който не прикриваше нищо от тази страна на огледалото…
Мъжът упорито се отправи напред, като пренебрегна всичко, освен миризмите.
(Дали пък гобленът до отсрещния ъгъл отдясно не се раздвижи лекичко?)
Черното творение се плъзна иззад огледалния стълб и той се спря, взирайки се в него.
Беше огромен, приличен на кон звяр, излят от метал, който подскочи напред, изхвърли глава и го огледа. Сякаш му се надсмиваше.
Докато се взираше, объркването по лицето му се примеси с неверие, а създанието като че ли се насочваше право срещу него. После то рязко се извърна и изимитира влизането му в залата, като дори се спря да изследва изображенията върху часовника в нишата. Когато се изравни с него, то се спря и се обърна да срещне погледа му.
Неочаквано очите му припламнаха и се озариха; вълма дим се закълбиха от ноздрите. Сведе глава и приклекна. Струя пламък изригна от устата му, помете залата, изпълни цялата огледална стена.
Мъжът вдигна ръка и се извърна.
Огледалата отсреща също отразяваха пожарището. Яркостта се усили. И все пак не се усещаше топлина, не се долавяше звук…
Черният звяр бе изчезнал зад стената от пламъци, но мъжът имаше странното усещане, че огледалото ще се пропука всеки момент и металното създание ще изникне, нападайки го.
Потискащо усещане за древна магия витаеше наоколо. Дали идваше от Древния, живеещ някъде вътре, или бе част от самата структура на замъка, бе трудно да се определи.
Като откъсна с мъка поглед от стената, великанът отново се отправи напред. Гобленът пак се раздвижи. Сега бе очевидно, че зад него се спотайва грамадно тяло. Мъжът се насочи право към него.
Преди още да се доближи, гобленът бе смъкнат и различните очи на един демон го огледаха.
— Пламъците ме накараха да си помисля, че ме изпращат вкъщи, — измрънка той. — Но то било само един от смъртните и дори не от онези, които не ми е разрешено да нападам.
Дългият му раздвоен език се стрелна и облиза устните му.
— Вечеря! — заключи той.
Мъжът се спря и ръцете му се преместиха към колана.
— Грешиш — отвърна мъжът на същия език, — Мелбриниононсадсаззерстелдрегандшифелтселиор. Пламъците бяха вече угасени в деня, когато си се пръкнал.