— Как би могъл ти, маймунско изчадие, да знаеш името ми, щом аз не те познавам?
— Грешиш — повтори човекът, — защото ти наистина ще бъдеш пратен у дома. И преди да тръгнеш, аз ще прошепна отговора на последния ти въпрос и ти ще ме познаеш.
Той разкопча колана си и заедно с тежкия меч и ножницата го пусна на пода.
Музиката стана неистова, пламъците продължиха танца си, докато демонът се приближаваше. Човекът пристъпи да го посрещне; мрачна усмивка играеше на устните му.
— Нахалство, името ти е човек! — изрече демонът и скочи върху него.
— Отново грешиш — отвърна другият, като отклони щракащата челюст, блокира зловещо извитите нокти и го сграбчи здраво.
Вплетоха се в сложен възел от крайници, свлякоха се на пода и се затъркаляха.
Сред пламъците сякаш се разтвориха очи, които ги следяха.
Холрън бе окачил огледалото на стената между едно бюро и огнището и го беше защитил с повече от шестдесет и осем интересни руни и символи. Сега лежеше на купчина възглавници, подръпваше от наргилето си и обмисляше какъв подход да възприеме, успокояваше ритъма на сърцето си и отпускаше различни групи от мускули. След малко остави мундщука встрани, все още замислен върху наученото на Съвета, когато те, безтелесни, бяха кръжали над Каннаис и бяха оглеждали Вечния Замък. Джелерак използваше система от огледала да се придвижва из обиталищата си. На Холрън щеше да му бъде необходим достъп до едно от тях и пълно познание на управляващото го заклинание, за да се възползва от системата, както правеше Джелерак. Самият замък бе обгърнат от силна, мрачна аура, която напълно го изолираше от психично проникване. Замъкът бе прекалено далеч за пряк физически достъп, а и във всеки случай околностите му отново можеха да се впуснат в лудешкия си танц. Холрън бе поверил на паметта си вида и усещането за мястото. След като се бе завърнал в тялото, а после и в покоите си, той бе проверил всичко, съдържащо се в обемистата му библиотека, за което можеше да се сети и което би могло да има някакво отношение към проблема с огледалата.
Сега отново пусна духа си да отлети към онова загадъчно място. Не след дълго Вечния Замък примигна под него, огромен и зловещ. Психичният му екран все още се държеше, но имаше места, където реалността бе сведена до най-опростени видения…
Той се премести в равнината от чиста енергия и откри, че тук пътят му също е преграден. После стигна до архетипното място на чистите форми, където също не бе допуснат. Със значително по-голямо усилие от положеното дотук, Холрън се придвижи до равнината на същностите.
Аха…
Целият градеж на замъка бе чудноват — едно от най-странните неща, които някога бе съзирал. Но той не губи време в каталогизиране на чудесата. След като вече бе насочил волята си да определи мястото на огледалото, то се открояваше доста ясно пред погледа му там, където в земния свят би се намирала северната кула.
Приближи го предпазливо, като търсеше необичайни същности наоколо.
Имаше само един човек и от тази равнина присъствието на една друга ръка бе осезаемо. Значи това беше Баран. Добре, добре…
Той видя заклинанието и премина в равнината на структурите, където се чувстваше много по-удобно. То се превърна в множество взаимно свързани линии с различен цвят, като всичките те пулсираха и искрици енергия се стрелкаха сякаш напосоки из точките на пресичане.
Интересно. Нещо друго също изучаваше заклинанието отгоре, от по-близък план, в равнината на енергията.
Холрън леко се отдръпна и загледа наблюдателя. Ако той можеше да определи началната точка вместо него, значително време и енергия, да не говорим за риск, щяха да му бъдат спестени. Не му хареса смътното синьо спираловидно тяло в един тесен ъгъл. След внимателен оглед разбра, че то сякаш бе прилепено там и все пак свободно…
При още по-внимателно оглеждане се оказа, че колегата му по изучаване на заклинанията е един от онези неопределени, цизлунарни елементалии от аморфен, огнен вид, когато са в собственото си измерение. Тук той представляваше разузнаващ сърп, който пулсираше в червено. Сърпът обходи периферията на заклинанието няколко пъти, бързо, без да влиза в допир с мрежата от линии. Обаче като че ли забавяше ход при един изпъкнал ъгъл всеки път, щом минеше покрай него.
Всяка линия, която Холрън съзираше, представляваше отделен елемент на заклинанието — изречен или създаден със знак. Силата, която го изпълваше, бе, разбира се, придадена от самия Джелерак по време на ритуала и произтичаше или от собствената му същност, или от жертвен източник. Проблемът на Холрън бе да определи последователността, в която структурата е била създадена, докато се намираше в собственото си измерение — трудна задача, защото началото не бе непосредствено видимо, каквото би било в работата на някой начинаещ или дори чирак, който няма голяма слабост към потайностите. Бе изключително хитроумно творение и Холрън усети неохотно възхищение пред техническата вещина на майстора му.