Сърпът се забави на още едно място — един ъгъл по-долу, като че ли внезапно привлечен от нещо там — после отмина и отново спря пред изпъкналия ъгъл.
Холрън продължи пасивното си разузнаване. Сега можеше да се измъкне дори ако някой използваше заклинанието преди него. По-късно щеше да стане наистина опасно. По-добре беше да остави елементалият да поеме риска на предварителните стъпки.
Сърпът отново се забави край ъгъла, почти спря и Холрън съсредоточи цялото си внимание на това място.
Да. По време на прилива и отлива на една от пулсациите той се увери, че е определил тънката като паяжина линия в една неестествена пресечна точка, където би могъл да вклини микроскопична преграда на възприятие. Но елементалият като че ли не я забеляза и се върна при изпъкналия ъгъл, където спря.
Холрън се загледа, сигурен какво ще последва.
Сърпът протегна по-изострения си край, осъществи контакт, като приложи психичен натиск в тази точка. Леденосиният пазител отскочи като развита пружина от съседния ъгъл. Сърпът се напъна да се освободи, после застина. Започна да се свива и миг по-късно бе изцяло погълнат.
Синята спирала се отклони встрани и остана неподвижна, но сега пулсираше по-ярко. След още няколко потръпвания тя се прикачи към друг ъгъл и допълнителната яркост, която бе придобила, беше изсмукана в структурата на самото заклинание. Тя се изтъркаля встрани и застина — неясно синьо очертание.
Холрън се приближи. Сега можеше да види, че елементалият едновременно блокира и проучва заклинанието. Особености, които отначало бе взел за част от градежа, започнаха да примигват и да избледняват — прегради, разположени в открити пространства, които трябваше да се затворят, когато заклинанието бъде призовано. Докато наблюдаваше преливането им, той се замисли за лицето, което трябва да е въвело елементалия в картината. Веднага, щом осъзнае изчезването му, щеше да изгуби известно време да създаде условия за призоваване на следващия, ако решеше да продължи проучването и блокировката, и още малко време да го натовари със задачата му. Щеше да има достатъчно време Холрън да свърши онова, което трябваше да се направи, без да бъде прекъсван.
Освен ако, разбира се, някой не задействаше заклинанието, докато той е там. В такъв случай щеше да бъде унищожен.
Магьосникът се отправи към по-долния ъгъл. Единственото, което му оставаше, бе да определи посоката, в която протичаше заклинанието. Имаше две възможности. Погрешната щеше да развали заклинанието и изцяло да дезактивира огледалото, докато той преминава обратно през него.
Едната линия бе по-тънка и показваше високия пронизителен тон в гласа на заклинателя. Обикновено заклинанията започваха с по-нисък тон от финалния, макар че невинаги се правеше така. Освен това, всяка линия можеше да представлява предварителен жест. Той се приближи и установи моментен контакт с по-плътната линия.
Синята спирала проблесна към него, но преди да пристигне, той вече се беше отдръпнал, отнасяйки едно важно сведение със себе си: линията отекваше при контакт! Следователно, беше дума, а не жест.
Холрън следеше и чакаше спиралата да се успокои. Този път й трябваше повече време, но все пак отплува, проучвайки по-широките ъгли.
След като веднъж правилно бе навлязъл в заклинанието от който и да било негов край, щеше да бъде в безопасност от атаките на спиралата. Но те трябваше да бъдат временно неутрализирани, докато структурата бъде задействана. Тогава единствената опасност би могла да дойде, ако използваха заклинанието, докато той го проучваше.
Спиралата отново се усмири и той прослуша по-тънката линия, като мигновено се отдръпваше.
Студеното синьо тяло действаше по предсказуем начин и той го пренебрегна, докато обработваше допълнителната информация, която беше получил. Имаше още едно ехо — следователно, започваше и завършваше с дума.
Все още нямаше начин да различи със сигурност кое рамо на ъгъла представлява началото и кое — края, освен предположението за по-ниския звук. Той отстъпи и още веднъж огледа заклинанието като цяло, опитвайки се да получи обща представа за строежа му.
Прерови паметта си за аналогии, размисли над тях и реши, че накрая ще трябва да се довери на едно напълно субективно усещане, което нарастваше вътре в него.