— И все пак… фактически те са негови затворници, не наши.
Баран сви рамене.
— Съмнявам се, че изобщо някога ще ни питат за това. Ако все пак стане, поемам цялата отговорност — той замълча. После добави: — Изобщо не съм сигурен, че някога ще се върне — отново замълча. — А ти?
Тя се обърна да погледне отново мрачния изглед зад прозореца.
— Всъщност не мога да кажа. Не съм сигурна, че този въпрос ме засяга — поне засега.
— Защо този момент е по-различен от който и да било друг?
— Прекалено скоро е. В други случаи е отсъствал и по-дълго.
— И двамата знаем, че нещо му се е случило там, в Арктика.
— Било е и по-зле. Сигурна съм. Била съм там в старите времена, не помниш ли?
— Да предположим, че никога няма да се върне?
— Това е чисто академичен въпрос, докато Туалуа не се отбие насам.
Очите на Баран светнаха, в тях примигна огънче.
— Да речем, че от утре вече си свободна?
— Питай ме тогава.
Баран изпръхтя, обърна се кръгом и се измъкна в същата посока, накъдето се бе отправил демонът. Докато се отдалечаваше, Семирама бавно сви пръсти, броейки, докато стигна до шест. После спря. Очите й бяха пълни със сълзи.
Местността бе осеяна с умерено високи хълмове, богати на тучна пролетна растителност. Мелиаш седеше опрял гръб на ниско възвишение, абаносовият му жезъл, дълъг колкото ръката на мъж, стоеше изправен пред него, на педя забит в земята. Погледът му минаваше покрай него към мъглите, които, порозовели от утринното слънце, се носеха над омагьосаната земя и откриваха постоянно променящия се пейзаж. Той бе широкоплещест мъж с рижаво-кафява коса. Одеждите му, издържани предимно в оранжево, бяха изненадващо пищни за мястото и положението, което му бе отредено. Златна верига висеше на шията му. На нея имаше ясносин, с цвета на очите му, камък. Зад него двамата слуги се суетяха из стана, приготвяйки сутрешните ястия. Той бавно се приведе напред и положи върховете на пръстите си върху жезъла. Продължи да се вглежда покрай него. С появата на вихрушки в мъглата, щом вълни от сенки се разлюляха, той отклони поглед към тях. Накрая застина и се вслуша напрегнато. Заговори тихо и зачака. Повтори действията си няколко пъти, преди да се надигне и да се върне в лагера.
— Поставете още един прибор за закуска — нареди той на слугите, — а също добавете храна за още няколко души и я притопляйте. Очертава се интересен ден.
Хората промърмориха нещо недоволно, но единият от тях заизважда зеленчуци от един чувал и започна да ги чисти. Подаде ги на другия, който ги наряза на ситно в котлето.
— Пуснете и някоя мръвка вътре.
— Но, Мелиаш, месото ни е на свършване — рече по-възрастният, нисичък човечец с оредяла брада.
— Тогава един от вас ще трябва да половува днес следобед.
— Тия гори не ми се нравят — каза другият, слаб мъж с остри черти и много тъмни очи. — Може да броди някой върколак или друга някоя зловеща твар.
— Горите са безопасни — отвърна Мелиаш.
По-ниският започна да кълца парче месо.
— Кога очакваш гостите си? — попита той.
Мелиаш сви рамене и се отдалечи, взирайки се в хълма зад лагера.
— Няма как да преценя колко бързо би пътувал някой друг. Аз…
Нещо се раздвижи и той осъзна, че е зелен ботуш до възлестото дърво пред него. Всъщност чифт ботуши…
Той се спря и вдигна глава, фигурата бе висока, но слънцето светеше зад гърба й…
— Добро утро — поздрави той, като примижа и прикри очи с ръка. — Аз съм Мелиаш, пазител от Организацията за този сектор.
— Знам — дойде отговорът. — Добро да е утрото и за теб, Мелиаш.
Фигурата се приближи безшумно. Стройна жена, със светла коса и бледо лице, зелени очи, деликатни черти. Тя имаше наметало, колан и лента за глава в тон със зелените й ботуши, панталоните и блузата й бяха черни, а жилетката — от кафява кожа. Тежки черни ръкавици висяха от колана й редом с къс меч и дълга кама. В лявата си ръка държеше лек лък без тетива, направен от червеникаво дърво, което Мелиаш не можа да разпознае. Разпозна обаче тежкия черен пръстен със зеления орнамент на показалеца на тази ръка. Без да размени разпознаващия знак на Организацията, той подви коляно в поклон.
— Господарке на Маринта… — започна той.
— Стани, Мелиаш — отвърна тя. — Тук съм за това, което ти следиш като свидетел. Наричай ме Арлата.
— Бих искал да те разубедя… Арлата — изрече той, надигайки се. — Рискът е огромен.
— Както и наградата.
— Заповядай да закусим заедно — покани я той — и ще ти разкажа нещичко за това.
— Вече се нахраних — отвърна тя, вървейки с него към лагера, — но ще дойда да поговорим.