Дилвиш се отправи нататък, като се прилепяше до стената, търсейки някакво място или ниша, в която да се скрие, ако някой излезе от стаята. Обаче никой не се появи, макар че думите вече се чуваха ясно и той остана с впечатлението, че се е озовал в помещенията за прислуга. Изминаха няколко минути преди да чуе нещо интересно.
— … казвам ти, че се е върнал — изрече троснат мъжки глас.
— Просто защото бъркотията наоколо е спряла за малко? — отвърна някаква жена.
— Точно така. За да може той да премине.
— Тогава защо никой не го е видял?
— Че защо ще се показва на такива като нас? Най-вероятно е горе с Баран или с кралицата, или и с двамата.
Макар че слуша още известно време, той не чу нищо повече, което да му бъде от полза. И все пак, едната реплика очевидно се отнасяше за Джелерак, а „горе“ трябваше да означава по-висок етаж. Дилвиш тихо се отдалечи, зави и се насочи в другата посока.
Предпазливо броди наоколо четвърт час, докато стигне до стълбище. Остана дълго в подножието му, вслушвайки се, преди да се втурне нагоре.
Площадката в края на стълбите бе широка, не просто коридор, застлана с килим, а по стените висяха огромни гоблени. Дилвиш премина през нея, търсейки оръжие, ослушвайки се за човешки глас. Стигна до един прозорец. Спря се.
В цялата околност навън се търкаляха жълти жаби, които закриваха и откриваха неспокоен пейзаж, осветяван от лунна светлина и спорадично избухващи пламъци. Бляскави сини и бели диамантени форми се носеха над тях като безкрили голи птици, възседнали въздушни течения. Тъмни, мощни възвишения израстваха за миг; други се сриваха също толкова бързо. Проблясваха случайни мълнии, следвани от гръмовен екот. Каквото и да ставаше, околността изглеждаше много по-зле, отколкото на идване.
Дилвиш извърна поглед от пронизваната от искри гледка на потръпващия свят и продължи през площадката, като накрая стигна до друго широко, застлано с килими стълбище. На стената над площадката бяха окачени две огромни алебарди. Той сграбчи дръжката на по-близката с две ръце, вдигна я, поклати глава и внимателно я върна на поставката й. Беше прекалено тежка. Щеше да се изтощи, докато я влачи със себе си.
Дилвиш продължи. Топъл ветрец го лъхна и стените сякаш се люшнаха. Буен поток плисна иззад ъгъла и стена от вода се понесе към него. Опита да отстъпи, но водата изчезна, преди да го достигне. Когато спря в края на площадката, стените и подът бяха сухи. Само няколко риби пляскаха наоколо. Зад ъгъла, обаче, имаше локви. Призрачна ръка с меч се издигна от едната.
Дилвиш пристъпи напред и сграбчи меча. Ръката изчезна и оръжието незабавно започна да се топи. Беше от лед. Той го пусна в локвата и се отдалечи.
По дължината на площадката имаше много врати, някои от които открехнати, други — затворени. Той се спираше и се вслушваше пред всяка една, поглеждаше през онези, които бяха отворени, но не чу нищо. Върна се до първата от затворените врати и се опита да я отвори. Беше заключена, както и втората, и третата.
Стигна до края на площадката, където неясно се очертаваше малко стълбище отляво. Той бързо го изкачи. Тук таванът бе по-нисък, но килимите и стенните украшения — по-богати. През един тесен прозорец успя да зърне част от замъка. Стори му се, че призрачни фигури се движат по бойниците. Никакви врати не извеждаха от тази площадка и той бързо я прекоси, изкачи ново ниско стълбище, което изникна от лявата му страна и излезе на друга площадка с висок таван. Тя бе по-добре осветена и много по-пищно обзаведена от всички, през които бе преминал досега.
Първата врата отдясно бе заключена, но втората — не. Той се поколеба, когато тя леко поддаде под натиска му, обхванат от интуитивна увереност, че в стаята отвъд има някой.
Провери решимостта си и установи, че е непреклонен. Ако Джелерак бе вътре и всичко друго се окажеше несполучливо, той бе твърдо решен да използва последното си оръжие — Ужасните Проклятия. Те щяха да разрушат замъка заедно с намиращото се вътре, включително и самия него — обхванати от пламъци, които не можеха да бъдат угасени, докато не изпепелят прокълнатото.
Той блъсна вратата и пристъпи напред.
— Селар! Ти дойде! — извика Семирама и миг по-късно се озова в прегръдките му.
Глава 8
Къдрокосият великан крачеше през тунелите под Вечния Замък, а от лявото му рамо към гръдния кош кървеше дълбока рана, в ръцете си държеше меч и се препъваше в мрака. Преди броени минути беше унищожил някакво безименно кожесто чудовище, което безшумно го бе нападнало отгоре в един от коридорите. Все още се движеше в мрак. Зениците на очите му бяха неестествено разширени. Ругатните му странно напомняха тези на Мелбриниононсадсаззерстелдрегандишфелтселиор, с когото се бе сблъскал горе в залата много по-шумно, но със същия резултат. Сега ругаеше, защото успешно бе проследил вонята надолу по тунелите, докато не стигна мястото, където преминаването на пълчища свинеподобни твари безнадеждно бе надделяло над всички останали миризми. Беше се загубил и му оставаше само да скита безцелно, докато не надуши следата отново.