— Не знам — отвърна тя — и нямам представа как съм стигнала дотук.
Той се взря дълбоко в очите й.
— Какво е последното нещо, което си спомняш, преди да се събудиш тук?
— Затъвахме… в калта… недалеч от брега на езерото.
— „Ние“? Кой още беше там?
— Конят ми — Стормбърд — отвърна тя, пресегна се и погали спящото животно по шията.
— Какво стана с Дилвиш?
— Той прекосяваше езерото и затъна заедно с нас — разказа тя. — Но дойде един демон, измъкна го и го отнесе нагоре по хълма.
— И тогава го видя за последен път?
— Да.
— Можеш ли да ми кажеш дали бе отнесен в замъка?
Тя поклати глава.
— Не можах да видя.
— И какво стана после?
— Не знам. Събудих се тук. Току-що.
— Започва да става досадно — каза Джелерак и се надигна. — Ставай и тръгвай с мен!
— Кой си ти?
Той се изсмя.
— Някой, който има нужда да му направиш една специална услуга. Оттук!
Той махна назад към пътя, откъдето бе дошъл. Тя стисна устни и стана.
— Не — каза тя. — Няма да тръгна с теб, ако не ми кажеш кой си и какво искаш от мен.
— Досаждаш ми — намръщи се магьосникът и вдигна ръка.
В същото време тя вдигна своята в жест, почти идентичен с неговия.
— А! Ти май поназнайваш нещичко от Умението!
— Вярвам, че ще установиш колко съм добра, както и много други преди теб.
— Заспи! — изрече внезапно той и очите й се затвориха. Тя залитна. — А сега отвори очи и прави това, което ти кажа: Следвай ме! Дотук беше с демокрацията — добави той, като се обърна и се отправи напред. Тя тръгна по стъпките му, а Джелерак я поведе в нощта по стръмния път, осветен от блясъка на Изменящата се земя.
Мъжете следваха Лорман, а Лорман следваше еманациите. Нагоре по мрачното стълбище и през дъното на залата, спирайки се само да огледат разкъсаното тяло на покойния им демоничен мъчител със смесица от страх и удоволствие, те се отправиха по тесен коридор и завиха надясно, щом достигнаха края му.
Изкачиха едно стълбище и продължиха, търсейки път към предната част на сградата, след което се насочиха на север.
— Започвам да го усещам — прошепна Деркон на Ходжсън.
— Кое? — запита спътникът му.
— Чувството за мощно побъркано присъствие. Усещане за огромната сила, която това създание насочва и разтърсва земята отвън. Аз… Плашещо е.
— Поне това усещане съм готов да споделя с теб.
Одил не каза нищо. Голт и Вейн, хванати за ръце, се движеха последни. Стените проблясваха, на места ставаха прозрачни и призрачни форми танцуваха в дълбините им. Облаци зелен дим се закълбиха около тях и ги зашеметиха. Огромно космато лице ги огледа тържествено през един отвор в тавана и миг след това изчезна сред пламъци й гръмлив смях.
През първия прозорец, покрай който преминаха, те видяха Изменящата се земя, където конници-скелети яздеха коне-скелети и в небето се вихреха кълба дим.
— Приближаваме! — изграчи Лорман; гласът му се стори на останалите прекалено висок.
Най-сетне стигнаха до една галерия, където дълга редица прозорци разкриваше безброй изгледи към изменящата се перспектива. Самата галерия беше безлюдно, тихо място, без свръхестествените вълнения, на които бяха свидетели през дългия си път. Веднага щом влязоха в нея, те всички бяха завладени от присъствието, което Деркон бе усетил по-рано.
— Това е мястото, нали? — запита той.
— Не — отвърна Лорман. — Мястото е по-нататък. Там лудият Туалуа сънува и изпраща кошмарите си да опустошават света. Изглежда, има още две свързващи галерии. Тази, която е най-северна, може да се окаже най-подходяща за нашите цели. Но за да стигнем до нея, ще трябва да минем през неговата зала. След като го направим, пътят пред нас ще бъде чист.
— Ако успеем и оживеем — запита Одил, — ще се опитаме ли да го убием по време на суматохата, която ще последва?
— Никак не ми се иска да се лишим от цялата тази сила… — каза Вейн.
— … когато вече изстрадахме толкова много заради нея — допълни Голт.
— Дали сме клетва да бъдем честни — каза Лорман и се изкиска.
— Разбира се — потвърди Деркон.
Ходжсън кимна.
— Доколкото имам думата — каза той, — поне част от нея ще бъде използвана правилно.
— Добре — каза Одил и гласът му потрепери.
Те тръгнаха през галерията, забавяйки ход, докато минаваха покрай прозорците, за да погледнат искрящия хаос. Когато най-сетне стигнаха до Залата на Кратера, се прилепиха до стената, докато я прекосяваха. От време на време от дълбините долиташе припляскващ шум.
Магьосниците се спогледаха, опрели гръб в стената, докато странично се придвижваха напред. Никой не проговори. Чак когато бяха излезли от Залата и достигнаха входа на далечната галерия, осъзнаха, че са притаили дъх.