Те тръгнаха бързо по галерията и завиха зад първия ъгъл. Озоваха се в просторен, сумрачен алков срещу друга редица прозорци, откъдето се откриваше по-равнинен, залят с лава пейзаж от Изменящата се земя.
— Добре — обяви Лорман, крачейки из стаята. — Тук еманациите са силни. Трябва да се наредим в кръг. Ще бъде дост& лесно да фокусираме и аз ще се погрижа за посоката. Не. Ти, Ходжсън, застани ей тук. Ти ще изречеш последните думи на Освобождаването. За това ще бъде най-добре да имаме бял магьосник. Деркон, ти застани ей там. Всички ще вземат участие. След малко ще ви кажа какво да правите. Ще образуваме лупа. Ей там, Одил.
Един по един, шестимата магьосници заеха местата си в отблясъка на горящата земя. Безглав дух, следван от различни части на пет други таласъма, преплува покрай прозорците. Последният биеше барабан в такт с изригванията отдолу.
— Това добро или лошо предзнаменование е? — запита Голт.
— Както при повечето предзнаменования — отвърна Вейн — е трудно да се разбере, докато не стане прекалено късно.
— Опасявах се, че точно това ще кажеш.
— Внимавайте сега! — обяви Лорман. — Ето какво ще трябва да правите…
Дилвиш се бе опрял на лакът. Семирама му се усмихваше.
— Потомък на Селар! — възкликна тя. — Струваше си, каквото и да стане после, да те срещна и да те познавам — теб, който толкова приличаш на другия.
Тя оправи завивките и продължи.
— Не ми харесва да мисля за Джелерак това, което мисля сега, защото той винаги е бил приятел. Но заподозрях някои неща доста преди твоето пристигане. Да, жестокостите бяха нещо обичайно по мое време и аз отдавна съм свикнала с тях. Освен това не изпитвах друга привързаност в това време и място… Сега… — тя седна. — Сега чувствам, че е дошло времето да си отида и да го оставя на съдбата му. Не след дълго дори Древния ще се обърне срещу него. Тогава ще бъде твърде зает да ни преследва. Огледалото за преминаване е чисто. Избягай с мен през него. С твоя меч и някои мои умения скоро ще завладеем някое кралство.
Дилвиш бавно поклати глава.
— Имам един спор с Джелерак, който трябва да разреша, преди да напусна това място — каза той. — И като говорим за мечове, ще ми трябва поне един.
Тя се приведе и го прегърна.
— Защо трябва толкова да приличаш на предшественика си? — каза тя. — Предупреждавах Селар да не отива в Шоредан. Знаех какво ще се случи. А сега, когато те намерих, ти се втурваш към съдбата си по същия начин… Целият ти род ли е прокълнат, или само аз?
Той я прегърна и каза:
— Трябва.
— И той каза същото при почти същите обстоятелства. Имам чувството, че препрочитам стара книга.
— Тогава се надявам новото издание да има малко по-добър край. Не прави нещата още по-трудни за мен.
— С това мога винаги да се справя — каза тя, усмихвайки се, — ако сме заедно. Ако си премериш силите с него и успееш, ще ме вземеш ли със себе си?
Той се вгледа в нея под странната светлина, която сега идваше откъм прозорците зад гърба му, и както предшественикът му преди един век, отвърна:
— Да.
По-късно, когато бяха станали и оправили облеклото си, а Семирама бе изпратила Лиша да намери оръжие, те изпиха по чаша вино и мислите й отново се върнаха към Джелерак.
— Той падна от високо — каза тя. — Не те моля да простиш непростимото, но помни, че невинаги е бил това, което е сега. За известно време бяха дори приятели със Селар.
— За известно време?
— Скараха се по-късно. Никога не разбрах за какво. И все пак в онези дни беше така.
Дилвиш, облегнат на таблата на леглото, се загледа в чашата си.
— Това ме навежда на странна мисъл — каза той.
— И каква е тя?
— По времето, когато се срещнахме, той можеше просто да ме унищожи — да ме убие на място, да ме приспи, да отклони вниманието от себе си, като че ли не се намира там. Чудя се… Дали приликата ми със Селар не му е попречила да бъде особено жесток?
Тя поклати глава.
— Кой би могъл да каже? Съмнявам се, че той самият знае всички причини за нещата, които прави.
Тя отпи глътка вино и я задържа в устата си. После добави:
— А ти?
Дилвиш се усмихна.
— Нима някой знае? Аз самият знам достатъчно, за да мога да преценя, положението. Съвършеното знание оставям на боговете.
— Колко великодушно от твоя страна — каза тя.
Някой тихичко почука на вратата.
— Да? — извика тя.
— Аз съм. Лиша.
— Влез.
Жената влезе, носейки нещо, завито в зелен шал.
— Намери ли?