Выбрать главу

— Няколко. В една от стаите горе, която другите ми показаха.

Тя разви шала и извади три меча.

Дилвиш свърши питието си и остави чашата. Отиде и огледа мечовете.

— Този е за парад.

Премести го встрани.

— Този е добър, но другият е малко по-тежък и има по-добър връх. Макар че този пък е по-остър…

Той размаха и двата меча, опита ги в ножницата си и се спря на втория. Обърна се и прегърна Семирама.

— Чакай ме — каза той. — Приготви някои неща за бързо тръгване. Кой знае как ще се развият нещата?

Целуна я и се отправи към вратата.

— Довиждане — каза тя.

Докато вървеше през площадката, го обзе странно чувство. Не се чуваха поскръцванията и драсканията, които бе доловил преди. Свръхестествена тишина тегнеше над мястото — напрегнато, вибриращо усещане, като тишината между ударите на огромна камбана. Неизбежност и заплашителност се носеха като електрически създания покрай него; при преминаването им усети паника, която се опитваше да преодолее, без да я разбира. Почти извади новия меч от ножницата. Пръстите му бяха побелели, когато стисна ръкохватката.

Баран изрече клетвата за седми път и седна на пода сред принадлежностите си. Сълзи на отчаяние се събраха в очите му и рукнаха от двете страни на носа, изгубвайки се в мустаците му.

Нищо ли не можеше да направи днес? Седем пъти бе призовавал елементалци, беше ги подчинявал и ги беше изпращал в огледалото на Джелерак. Всичките изчезваха почти незабавно. Нещо държеше огледалото отворено. Дали не беше самият Джелерак, който се готви да се върне? Нямаше ли да се появи всеки момент в рамката, а древните му очи да се втренчат с немигащ поглед в неговите, виждайки всички тайни на душата му?

Баран зарида. Не беше честно да разкрият вероломството ти, преди да си довел нещата до успешен край. Сега всеки момент…

И все пак Джелерак не се появи в огледалото. Светът още не беше свършил. Може би някаква друга сила бе причина за унищожаването на елементалиите му.

Сега какво?

Той освободи съзнанието си от чувствата и се застави да мисли. Ако не беше Джелерак, трябваше да е някой друг. Кой?

Друг магьосник, разбира се. Могъщ. Някой, който е решил, че е дошло време да дойде тук и да поеме нещата в ръце…

Но огледалото не отразяваше друго лице, освен собственото му. Какво чакаше онзи другият?

Озадачаващо. Досадно. Ако беше някой непознат, дали нямаше да може да се спазарят, зачуди се той. Знаеше доста за това място. Той самият бе завършен магьосник… Защо не се случи нещо?

Баран разтърка очи. Изправи се на крака. Денят беше доста разочароващ.

Отиде до един малък прозорец и погледна навън. Изминаха няколко минути, преди да осъзнае, че нещо не е наред, и още няколко — да разбере какво бе то.

Изменящата се земя отново бе престанала да се изменя. Все още димеше, но бе спокойна под бягащата луна. Кога бе станало това? Не може да е било много отдавна…

Това спиране означаваше друго временно затишие в лудостта на Туалуа. Ето сега беше моментът да се размърда, да овладее положението. Трябваше да слезе долу, да сграбчи онази кучка, кралицата, и да я завлече до Кратера, преди някой да е излязъл от огледалото и да го е изпреварил. Докато бързаше през стаята, си припомни обвързващото заклинание, което си беше избрал.

Когато се пресегна към вратата го обхвана странно напрежение и заедно с него се завърна чувството на замайване със сила, каквато не бе усещал досега.

Не! Не сега! Не!

Но дори след като блъсна вратата и се втурна към стълбището знаеше, че този път е различно. Имаше нещо повече от простото връщане на всичките му стари страхове, някакво предчувствие, към което сякаш водеха предишните му заклинания. Като че ли целият замък бе затаил дъх пред монументално събитие в мига, когато то предстоеше да се случи. Като че ли то — предчувствието — по някакъв начин се бе предало дори на мощния Туалуа, хвърляйки го в моментно вцепенение. Беше…

Той стигна до горната част на стълбите, погледна надолу и потръпна. За миг сякаш цялата му същност се срина.

Баран скръцна със зъби, протегна ръка и слезе от първото стъпало…

Чудовищно древните структури с внушителен характер обикновено не се създават от хора. Вечния Замък не правеше изключение и както повечето градове, осветени от вековете, могат да проследят началото си до архитектурния замисъл на богове и полубогове, така и масивната структура Каннаис, която бе по-стара от всички тях, и която в течение на вековете бе осъществявала всевъзможни функции — от кралски палат до затвор, от публичен дом до университет, от манастир до запустяло обиталище на вампири, бе променяла дори формата си, както разказваха, според нуждите на обитателите си; отекваше с гласа на столетията. Някои дори споменаваха замъка само шепнешком (с извърнат поглед и правеха знак за прогонване на злото) като реликва от времето, когато Старите Богове са ходели по земята. Говореше се, че той е техният досег със света, играчка, машина, или дори странно живо създание, породено от онези висши сили, чиито поглед вижда отвъд човечеството. Те бяха благословили или проклели хората с искрицата на свенливостта и с болката на любознателността, които са началото на душата — така, както човечеството бе надраснало косматите обитатели на дърветата, смятани от някои за негови родственици. Целта на това бе известна само на онзи сияен род, комуто хората служеха някога като на своеобразна междупространствена институция, преди върховните създания да се отдадат на блаженство от по-висш порядък, изоставяйки незрелите плодове на намесата си в делата на иначе самодоволните маймуноподобни. Според някои метафизици древните структури били оформени в равнина на духовни субстанции извън времето и, следователно, не са изцяло част от големия свят, където били оставени. Надарени в равна мяра с добро и зло, както и с техните по-необикновени двойници — любовта и омразата, а оттук и с красота, те бяха едновременно отблъскващи и блажени и обладаваха аура, възприемчива като психичен сюнгер, но и също толкова проницателна; жива в онзи смисъл, в който се казва, че човек е жив, когато функционира само част от дясното му полукълбо, и закотвена във времето и пространството от един несъвършен поради двойствеността си волеви акт, и все пак по-висша от обичайните земни превратности поради онези причини от неземен характер, които метафизиците едва ли биха желали да споменат повторно.