— Значи тук си бил, Джелерак, както трябваше да се досетя — заобиколен от жаби, прилепи, змии, паяци, плъхове и отровни изпарения, до голяма локва с лайна, готов да изтръгнеш сърцето на девойка.
Джелерак свали ръката с ножа.
— Те са само някои от любимите ми неща — каза той, усмихвайки се, — но ти, дръвнико, не си между тях!
Острието заискри от адски огън, когато го насочи към великана до вратата. Изведнъж пламъците угаснаха и залата потъна в мрак, а писъкът вече можеше да бъде чут — пронизителен и непрекъсващ. Накара двамата мъже да се хвърлят на пода и огромният Туалуа да започне да се мята в кратера си. Накрая достигна височина, която оглуши всички чули я, преди да загубят съзнание.
В утихналата стая се появи бледа светлинка. Тя ставаше все по-ярка и по-ярка, после избледня и угасна. Появи се отново…
Ходжсън дойде на себе си с ужасно главоболие. Известно време остана да лежи, като се опитваше да си припомни заклинание срещу болката. Но мислите му течаха мудно. Дочу стенание и тихо ридание. Отвори очи.
Бледа светлина озаряваше алкова. Тя се усили осезаемо, докато се оглеждаше наоколо. Старият Лорман лежеше наблизо; главата му беше извита встрани, под отворената му уста се виждаше локва кръв. Не дишаше. Деркон бе проснат малко по-встрани от него. Ходжсън бе дочул неговите стонове. Одил дишаше, но очевидно още бе в безсъзнание.
Обърна глава наляво, към източника на ридания.
Вейн седеше, опрял гръб на стената, и бе положил главата на Голт в скута си. Чертите на Голт бяха застинали в агония. Крайниците му висяха отпуснати като на човек, застигнат от внезапна смърт. Гърдите му не се повдигаха. Вейн го гледаше, нежно го люлееше и дишаше учестено, а очите му блестяха от влага.
Стана светло като по пладне.
Тъй като не можеше да направи нищо за Лорман и Голт, той пропълзя покрай тях и се приближи до Деркон. Прегледа главата му за разкъсвания и откри зачервена, отекла област високо вляво на челото.
Изведнъж се сети за малко оздравително заклинание. Повтори го три пъти, преди стоновете да престанат. Собственото му главоболие започна да преминава, докато го изричаше. Дотогава светлината забележимо бе намаляла.
Деркон отвори очи.
— Получи ли се? — запита той.
— Не знам — отвърна Ходжсън. — Не съм сигурен какъв трябва да е резултатът.
— Имам известна представа — каза Деркон, седна, разтри главата и врата си и се изправи. — Можем да проверим след малко.
Той се огледа. Пристъпи напред и ритна Одил отстрани.
Одил се претърколи по гръб и погледна нагоре към него.
— Вземи се събуди някой ден — каза Деркон.
— Какво… какво стана?
— Не знам. Но Голт и Лорман са мъртви — той погледна към прозореца, взря се, потри очи и бързо се отправи нататък. — Елате! — извика той.
Ходжсън го последва. Одил все още се опитваше да седне.
Ходжсън стигна до прозореца тъкмо навреме, за да види как слънцето се гмурва и изчезва от погледа отвъд западните планини. Небето бе изпълнено с виещи се точици светлина.
— Най-бързият залез, който някога съм виждал — отбеляза Деркон.
— Като че ли цялото небе се преобръща. Виж звездите.
Деркон се опря на рамката на прозореца.
— Земята се е успокоила — каза той.
Разкъсано бяло кълбо се претърколи от небето и се скри зад планините.
— Дали е това, което си мисля?
— На мен ми прилича на луна — каза Ходжсън.
— Ох, да му се не види! — каза Одил, залитна напред и се облегна на перваза точно в мига, когато бледа светлина обагри небесата и звездите изчезнаха. — Хич не ми е добре.
— Естествено — отсече Деркон. — Трябваше ти цяла нощ да стигнеш дотук.
— Не разбирам.
— Погледни — каза Деркон и посочи натам, където сенки обгръщаха всеки детайл от пейзажа, а облаци разцъфваха и после бързо се разкъсваха. Златно огнено кълбо прекоси небето като комета.
— Мислиш ли, че се ускорява? — запита Ходжсън.
— Може би. Да. Наистина е така.
Слънцето се скри зад планините и отново се спусна мрак.
— Прекарахме тук цял ден — каза Ходжсън на Одил.
— Божичко! Какво сме направили? — попита Одил, който не можеше да откъсне очи от въртящите се небеса.
— Развалили сме задържащото заклинание на Вечния Замък — отвърна Ходжсън. — Сега поне знаем какво е задържало.
— И защо са го наричали Вечен — добави Деркон.
— Какво ще правим сега? Ще се опитаме да го закрепим?
— По-късно. Първо ще се опитам да намеря нещо за ядене — каза Деркон, като се върна обратно. — От няколко дни…
Не след дълго останалите го последваха. Вейн все още леко се поклащаше и галеше челото на Голт. Още една нощ отмина.