Гърлото му се сви, сдържайки вик, който би могъл да прерасне в истерия. Каквото и да беше съществото, стоеше срещу магьосник-майстор. Той вдигна ръка и призова затишието, предшестващо бурята, която щеше да предизвика.
Бледа светлина заигра по върховете на пръстите му, докато повтори заклинанието, като изрече само ключовите думи от него. Когато събра пръсти, ръката му заприлича на конусовидна свещ разпръскваща светлина. После ги разпери, а сред тях остана изкривена надолу равнина от светлина, която припламна нагоре по кривата. Върна се, образува пламтяща бяла сфера, към която той изпрати водеща дума и после я хвърли направо към спотайващото се в сенките създание.
Като разпръскваше искри, горящата сфера полетя бавно напред, почти плувайки към целта си.
Мрачната фигура не помръдна, дори когато тя се приближи. Светлината се разпадна и угасна точно преди да стигне до нея. Изведнъж нежен глас, сякаш идващ някъде отблизо, произнесе: „Твърде нелюбезно, твърде нелюбезно“ и създанието се завъртя, преминавайки през съседната врата с рязък дрънчащ звук.
Баран бавно свали ръка, после я вдигна към устата си, защото отново се закашля. Проклетият таласъм! И все пак, кой го беше призовал? Нима наистина Джелерак се бе завърнал?
Той се отдалечи от балюстрадата и се отправи към стълбището.
Когато слезе долу, той огледа ъгъла. В прахта откри отпечатък от сцепено копито.
Холрън изруга и легна по корем, придърпа възглавницата върху главата си и здраво я дръпна надолу.
— Не! — изкрещя той. — Не! Няма ме! Махни се!
Застина неподвижно, докато сърцето му биеше учестено. После напрежението постепенно го напусна.
Отдръпна ръка от възглавницата. Дишането му стана равномерно.
Внезапно тялото му отново се стегна.
— Не! — изкрещя той. — Аз съм само един клет незначителен магьосник, който се опитва да поспи! Оставете ме на мира, по дяволите!
Думите му бяха придружени от ръмжене и скърцане със зъби. Накрая лявата му ръка се стрелна към едно инкрустирано сандъче от слонова кост в горната част на леглото му. Пъхна вътре ръка, потършува за миг и измъкна малък кристал.
Претърколи се по гръб, нагласи възглавницата си и се сви в полуседнало положение. Постави искрящото кълбо на корема си и погледна надолу към него през полузатворените си, лепнещи за сън очи. Измина доста време, докато в него се появи образ.
— Направи го хубаво — измърмори той. — Направи го да си струва риска от трансформация в по-низша форма на живот, страдаща от отвратителни язви, сърбящи хемороиди и хорото на свети Вит. Дано да си струва демоните мъчители, нашествието от скакалци и солта в раните. Нека…
— Холрън — каза Мелиаш, — важно е.
— Дано да е така. По-съсипан съм от кралска курва след революция. Какво искаш?
— Той изчезна.
— Много хубаво. И без това не трябва на никого.
Протегна ръка, готов да прекъсне връзката, но се спря.
— Какво е изчезнало? — запита той.
— Замъкът.
— Замъкът? Целият проклет замък?
— Да.
За миг остана безмълвен. После се надигна още нагоре, потърка очи, отметна назад коса.
— Разкажи ми за това — каза той, — по възможност с прости думи.
— Изменящата се земя престана да се изменя за известно време. После отново започна, по-яростно от когато и да било преди. Избрах си удобен пункт за наблюдение. След малко отново престана. Замъкът беше изчезнал. Сега всичко е спокойно и хълмът е празен. Не знам какво стана. Не знам как стана. Това е всичко.
— Мислиш ли, че Джел… че той би могъл да го премести? И ако е така, защо? Или пък може би Древния?
Мелиаш поклати глава.
— Отново говорих с Роук. Той гледа на нещата по-материалистично. Съществува стара легенда, че сградата е вечна, че някак си е закотвена във времето и се движи заедно с него. Ако тази котва някак си е била вдигната, той би могъл да отплува по реката на вечността.
— Дяволски поетично, но какво означава всичко това?
— Не знам.
— Мислиш ли, че точно така е станало?
— Не знам. Може би.
— Лайно!
Холрън разтри слепоочия, въздъхна, вдигна кристала и прехвърли крака през ръба на леглото.
— Добре де — каза той. — Добре. Трябва да му хвърля един поглед, щом се е стигнало до там. Но първо ще се поизмия и ще хапна нещо. Говори ли с другите пазители?
— Да. Те нямат какво да добавят към наблюденията ми.
— Хубаво. Дръж мястото под око. Свържи се с мен незабавно, ако се случи нещо ново.
— Разбира се. Възнамеряваш ли да уведомиш Съвета?
Холрън направи гримаса и прекъсна връзката, като се зачуди дали на Съвета не може да му бъде вдигната котвата и да бъде изпратен във вечността.