След като бе събрала скъпоценностите и одеждите, с които бяха я погребали, в малък пакет и го бе пъхнала под кревата, Семирама крачеше из стаята, като се мъчеше да реши какво още си струва да вземе. Грим?
Някой почука на вратата. Тъй като беше наблизо, тя сама я отвари.
Джелерак й се усмихна.
— О!
Тя се изчерви.
— Ще имам нужда от лингвистичните ти способности — заяви той.
Чифт розово оцветени очила висяха около врата му. Дебелият край на ален жезъл се подаваше от дълга, тясна ножница на колана. Той се поклони, посочи наляво и надолу към коридора.
— Моля, заповядай с мен!
— Да… разбира се.
Тя пристъпи напред и тръгна редом с него в тази посока. През прозореца хвърли поглед към едно перлено небе над безкрайно море.
— Нещо е станало? — запита тя накрая.
— Да. Имаше… намеса — отвърна той.
Внезапно над главите им се разнесе стремителен звук, наподобяващ чаткането на копита.
— Огромен тъмнокос мъж ме прекъсна в средата на заниманията ми — обясни той.
— Това ли бе причината за… спазъма? И всички останали ефекти?
Той поклати глава.
— Не, някой е развалил задържащото заклинание и вече не следваме нормалния ход на времето.
— Мислиш ли, че Туалуа го е направил? Или пък непознатият?
Той се спря да погледне през друг прозорец. Морето се бе оттекло почти напълно и сега, докато гледаше, се заиздигаха планински вериги.
— Не вярвам, че Туалуа е бил в състояние да го направи. И освен това мисля, че непознатият бе толкова изненадан, колкото и аз. Но успях да получа представа за духа му, преди да загубя съзнание. Той е нещо стихийно, демонично, което само временно е придобило човешки облик. Затова хукнах веднага, щом се свестих — да си взема някои инструменти, които бях скрил.
Джелерак прокара палец през горната част на жезъла.
— Това е оръжието, с което се разправям с такива като него. Сигурен съм, че някога, много отдавна, си виждала такъв…
Тя затаи дъх. Цялото небе припламна в ярък малинов оттенък, после стана ослепително бяло. Закри очи с ръка и погледна встрани, но вече бе започнало да се смрачава.
— Какво… какво беше това?
Джелерак махна ръка от очите си.
— Вероятно свършекът на света — каза той.
Те гледаха как небето продължава да притъмнява, докато не придоби опушен, жълтеникав цвят. Така и остана. Джелерак се извърна.
— Във всеки случай — продължи той, — онзи сигурно е отмъкнал оригиналните ми средства за довършване умиротворяването на Туалуа. Така че — той докосна очилата — ще използвам ето това. Имаше време, когато можех да го очаровам само със собствения си поглед и глас, но сега имам нужда да подсиля погледа си. Ти трябва да го призовеш, да го накараш да се издигне, така че за миг да се погледнем очи в очи.
— И после какво?
— Трябва да възстановя задържащото заклинание.
— Кой е успял да го развали?
— Първо ще трябва напълно да възвърна силата си, да намеря това лице и да се разправя с него.
Мъжът отново тръгна. Семирама вървеше в крачка редом с него.
— Тогава ние наистина сме хванати в капан — каза тя. — Дори и да извършиш всичко, което си намислил, къде ще ни отведе това?
Той дрезгаво се изсмя.
— Дори знанието може да има граници. От друга страна, вярвам, че изобретателността не познава такива. Ще видим.
Те продължиха, изкачиха едно стълбище, завиха.
— Джелерак — запита тя. — Кой е създал това място?
— Това също бихме могли да разберем — отвърна той. — Не знам със сигурност, макар че започвам да вярвам, че то е… някак си… живо.
Тя кимна.
— Аз също имах някои странни усещания. Ако е така, на чия страна би застанало?
— Предполагам, че на своята собствена.
— То е могъщо, нали?
— Погледни, през който и да е прозорец. Да, прекалено много могъщи сили действат тук. Не ми харесва. Веднъж вече волята ми бе подчинена на по-голяма сила…
— Знам.
— … и няма да допусна това да се случи отново. Това би било краят и за двама ни, както и за още много неща.
— Не разбирам.
— Ако волята ми бъде подчинена, плътта ти ще се превърне в праха, от който я възкресих, както и безброй други неща, които зависят от мен — всичко ще бъде разрушено.
Тя го хвана за ръката.
— Трябва да внимаваш.
Джелерак отново се изсмя.
— Битката едва сега започва.
Семирама стисна ръката му по-здраво.
— Но пътуването може би свършва. Погледни!
Тя посочи напред към един прозорец, през който се виждаше появата на много блед слънчев свод сред сумрачно небе.
Усети, че той застина.
— Бързо! — извика Джелерак.