Най-после видя огромното тяло на Баран да лежи върху Вейн. Краят на тъпия меч на Вейн бе наполовина забит в шията му. И двете фигури бяха неподвижни, но Ръката отново се сниши.
Пръстите се протегнаха и тя подхвана по-горното застинало тяло. Потрепвайки, тя вдигна Баран във въздуха. Отдолу Дилвиш видя, че мечът на Баран стърчи от гърдите на Вейн.
Като непрекъснато се тресеше, Ръката се издигна нагоре в усилващата се светлина. Черното V зад нея отчетливо се открояваше срещу топящия се мрак. Ръката започна да се скрива в този отвор, като отнасяше Баран със себе си.
Дилвиш и останалите наблюдаваха бавното изчезване, докато не останаха видими само върховете на три гигантски пръста. После и те се изплъзнаха от погледа и процепът се затвори с грохот.
Мъжете незабавно усетиха движение навсякъде около тях.
Дилвиш се обърна и видя множество гигантски лица в огледалата, които обрамчваха стените — черни, червени, жълти, бледи; някои почти човешки, други — много далеч от всякаква прилика с хора; някои бяха развеселени, други — спокойни, трети се мръщеха; всичките бяха окъпани в свръхестествена светлина; с толкова властни погледи, че бе невъзможно да им се отвърне. Той погледна встрани. В същия миг лицата изчезнаха и жълтата светлина с пълна сила отново озари залата.
Дилвиш се разтърси и потри очи, като се чудеше дали останалите са видели същото, което й той.
— В тази малка стая имаше кушетка — чу Ходжсън да казва на Деркон.
— Да.
Прибра меча в ножницата и ги последва, когато изнесоха тялото на Вейн от залата. Докато го полагаха на кушетката, той смъкна една драперия, върна се обратно и покри останките на Одил. После тръгна към дъното на залата.
— Дилвиш! Почакай!
Той спря и скоро двамината дойдоха при него.
— Цели ли сме? — запита го Деркон.
— Поне физически, за момента — каза Дилвиш. — Но аз все още не съм си свършил работата тук, а тя може да се окаже доста по-гадна от тази.
— О, така ли — каза Деркон и добави: — Как предлагаш да се измъкнем след това?
Дилвиш поклати глава.
— Нямам представа — отвърна той. — А може би и няма да бъда в състояние.
— Това звучи ужасно пораженчески…
Подът започна да вибрира. Стените сякаш се люшнаха и мощно стенание се надигна от вътрешността на замъка. Призрачни фигури прелитаха бързо през стаята, минавайки през някое огледало или стена. Светлината се стабилизира. Деркон стисна рамото на Ходжсън, за да се задържи, когато замъкът потрепери за последен път, преди да се успокои.
Възцари се тишина, която скоро бе нарушена — съвсем лекичко — от тиктакането на голям часовник.
— Тук винаги става нещо, нали? — отбеляза Деркон и слабо се усмихна.
Огромните врати в дъното на залата се затресоха сякаш под мощен порив на вятъра. Дилвиш бавно се извърна натам като хипнотизиран.
— Чудя се — каза той — дали е утихнало.
Тръгна назад. След моментно колебание останалите го последваха.
Преди да стигнат средата на залата, чуха трясък, последван от грохот отвън. С приближаването си се усилваше; после внезапно спря. Вратата отново се разтресе.
Дилвиш продължи, мина покрай часовника, влезе в дневната, без да поглежда към тялото на кушетката, стигна до вратата и сграбчи дръжката.
— Излизаш навън? — запита Ходжсън.
— Искам да погледна.
Дилвиш отвори вратата и ги лъхна хладен ветрец. Оказа се, че се намират в центъра на обширна, бледа равнина, обградена от множество мъгляви, червеникави планини, които избледняваха в сумрачното небе. Трябваха им няколко минути да разберат, че сгърченият сламенозлатист диск, който почти се бе издигнал до средата на небето и беше основният източник на светлина, всъщност са останките от слънцето. Звездите бяха ясно видими на разстояние около три пъти диаметъра му. Метеоритен дъжд внезапно проряза перспективата вляво от планините. Жълт облак прах изплува и се снижи, отново се издигна, завихри се, изчезна. Ходжсън се закашля. Въздухът имаше хладен метален вкус.
Внезапно сред равнината изникнаха две гигантски канари, отскочиха няколко пъти и застинаха. Измина почти половин минута, преди тътенът им да достигне до тях. Но преди това огромна червена ръка изскочи от небето, прибра ги в шепа и ги разтърси с грохот над главите на наблюдателите.
Дилвиш проследи с поглед червено-кафявата ръка до мъгливата област, където след кратко взиране успя да различи силуета на колосална коленичила фигура, смътно наподобяваща човек; звездите прозираха през нея; през косите й прелитаха метеори. Едва тогава кубичната форма на скалите се вряза в съзнанието на Дилвиш и той разбра какво представляват.