— И все пак знаеше, че ще дойда?
— Най-общо казано, да. Казвам се Мелиаш. Пазител съм от Организацията за това място.
— Знам. Аз съм Уилиънд от Муркейв. Дошъл съм да прекося Изменящата се земя и да завладея Вечния Замък, който е в средата й.
— Вечния…?
— Неколцина от нас го знаят под това име.
Те размениха знака на Организацията.
— Седни — покани го Мелиаш, — да закусим заедно. Няма да е зле да почнеш с нещо топло в стомаха.
— Не, благодаря. Вече съм хапнал.
— Чаша чай?
— По-добре да не се бавя. Пътят, който съм избрал, е дълъг.
— Боя се, че не мога да ти кажа много за него.
— Знам всичко, от което имам нужда — отвърна Уилиънд. — Но бих искал да науча как е движението наоколо.
— Ти си вторият за днес и дванадесетият, минал оттук. На пост съм от две седмици и знам за тридесет и двама потеглили към Изменящата се земя.
— Знаеш ли някой от тях да е преминал?
— Не.
— Добре.
— Май няма голяма вероятност да те убедя да не опитваш?
— Сигурно си длъжен да разубеждаваш всеки един. Някой послуша ли те?
— Не.
— Ето ти отговора.
— Очевидно си решил, че силата, която може да се придобие, си струва риска. И все пак, какво би правил с нея, ако я получиш?
Уилиънд сведе глава.
— Да правя? — рече той. — Ще лекувам злините. Ще пребродя света на длъж и шир, ще поправям несправедливостите и ще насърчавам добродетелите. Ще я използвам да направя този свят по-добро място за живеене.
— Но ти какво ще получиш от това?
— Удовлетворение.
— Аха. Е, това е то, предполагам. Да, разбира се. Сигурен ли си, че не искаш чай?
— Да. Най-добре ще е да тръгвам. Иска ми се да съм прекосил, преди да падне нощта.
— На добър час тогава.
— Благодаря. А, между другото — сред онези тридесет и един, които спомена, имаше ли един едър, със зелени ботуши, на метален кон?
Мелиаш поклати глава.
— Не, такъв не е минавал оттук. Единствените елфски ботуши, които съм виждал, бяха на жена, и не чак толкова отдавна.
— И кой ще да е бил това?
— Арлата от Маринта.
— Така ли? Колко интересно.
— Ти откъде каза, че си?
— Муркейв.
— Боя се, че не знам къде е.
— Малко графство, далече на изток. Дадох скромния си принос да стане едно щастливо кътче.
— Тъй и да си остане — каза Мелиаш. — Метален кон, казваш?
— Да.
— Никога не съм виждал такъв. Мислиш, че може да мине насам?
— Всичко е възможно.
— Какво още му е необикновеното?
— Мисля, че е един от нашите братя, които владеят по-тъмните страни на Умението. Ако успее, не се знае какви бели може да направи.
— Организацията няма да вземе страна по никакъв начин кой може да предприема това начинание.
— Знам. И все пак, човек не би нарушил принципите си, ако помогне на някой със съвет или указание, ако разбираш какво искам да кажа.
— Мисля, че разбирам, Уилиънд.
— … а името му е Дилвиш.
— Ще го запомня.
Уилиънд се усмихна и се пресегна да вземе една изкусно резбована тояжка, подпряна на близкото дърво. До този миг Мелиаш не беше я забелязал.
— Е, вече тръгвам. Да е добър денят ти, Пазителю.
— Нямаш ли си жребец или товарно добиче?
Другият поклати глава.
— Нуждите ми са скромни.
— Тогава на добър път, Уилиънд.
Той се обърна и се отдалечи към Изменящата се земя. Не погледна назад. Малко по-късно Мелиаш се надигна и го проследи с поглед, докато мъглите го обгърнаха.
Глава 2
Ходжсън напрегна всичките си сили срещу веригите. Те се врязаха в китките и глезените му, но теглото, което бе загубил през месеца на затворничество, му предостави желаната хлабина. С големия пръст на десния си крак той продължи линията, която бе започнал да вписва в песъчливия под и най-сетне я съедини с тази, която най-близкият му съсед бе очертал. Отпусна се и увисна във веригите, дишайки тежко.
Отсреща, близо до входа, Одил — който бе по-нисък от останалите — се бореше по същия начин да изрисува фигурата в неговата част от схемата.
— Побързай! — извика черният маг Деркон, който висеше от дясната страна на Ходжсън. — Струва ми се, че един от тях е на път.
Двамина по-низши магове, приковани към същата пейка до стената отляво кимнаха.
— Май ще е по-добре да я скрием — предложи един от тях. — Одил знае къде минава неговата част.
— Да — отвърна Ходжсън, като с усилие отново се надигна. — Скрийте проклетата фигура от проклетата твар!
Като изпъна десния си крак, той довлачи топка слама до центъра на диаграмата.
— Внимавайте! Да не я повредим!
Другите се присъединиха към него да подритват стиски слама от пода, за да покрият своята част. Одил добави още една линия към фигурата си. Стаята се озари от свръхестествен син блясък и една бледоцветна птица, която преди не беше там, се заблъска от ъгъл в ъгъл, докато накрая намери вратата и изчезна.