— Много великодушно от ваша страна — промърмори Кармоди.
— Е, старая се да бъда великодушен. Можех да си го позволя. Що се отнася до тази планета, аз бях Бог. Няма смисъл да си играем на думи — бях божествен, безсмъртен, всемогъщ и всезнаещ. Всичко се намираше в самия мен — дори дисидентските мнения за мен. И едно стръкче трева не поникваше, без да бъде безкрайно мъничка частица от моето битие. Аз придадох форма на планините и реките. Аз причинявах реколтата, също и глада. Аз бях животът в сперматозоидите и смъртта в чумния бацил. И една птичка не можеше да пльосне на земята без мое знание, защото бях Свързващият и Разделящият, Единният и Многообразният, Онова, Що Винаги Е Било, и Онова, Що Винаги Ще Бъде.
— Да, това наистина е нещо — изрече Кармоди.
— Да, да — каза Мелихрон със стеснителна усмивка. — Бях Голямото колело във Вселенската фабрика за велосипеди, както се изрази един от моите поети. Всичко беше твърде великолепно. Моята раса рисуваше картини, аз рисувах залези. Моите хора пишеха за любовта, аз я създадох. Ах, чудесни дни! Ако можеше само да продължава така!
— А защо не продължи? — попита Кармоди.
— Защото пораснах — тъжно каза Мелихрон. — Незнайни епохи аз се наслаждавах на творенето. Но вече започвах да си задавам въпроси за своите творения и за себе си. Разбирате ли, свещениците ми винаги се питаха за мен, спореха помежду си за моята същност и възможности. И като последен глупак аз ги слушах. Винаги е ласкаещо да слушаш как твоите свещеници те обсъждат. Но може да бъде и опасно. Аз също започнах да се чудя какви са същността и възможностите ми. Размишлявах, вглеждах се в себе си. И колкото повече мислех за това, толкова по-трудно ми се виждаше.
— Но защо ви е било нужно да си задавате въпроси за самия себе си? — попита Кармоди. — В края на краищата нали сте бил Бог.
— Ей това му беше трудното на този проблем. От гледната точка на моите творения нямаше никакъв проблем. Аз бях Бог и неизповедими бяха моите пътища, но функцията ми беше да храня и наказвам една раса от същества, които имаха свободна воля, а в същото време бяха и част от моята същност. За тях самите всичко си беше наред, щом Аз правех това. Тоест за всеки анализ Моите действия си оставаха накрая необясними, дори най-простите и очевидните от тях, защото самият Аз бях необясним. Или да го кажа с други думи — Моите действия бяха загадъчни обяснения на една всеобхватна действителност, която само Аз, чрез своята Божественост, можех да проумея. Така поставиха въпроса неколцина сред моите най-изтъкнати мислители. И добавиха, че по-пълното разбиране на всичко това ще им бъде дадено в рая.
— А вие създадохте ли рай? — попита Кармоди.
— Че как иначе. Също и ад. — Мелихрон се усмихна. — Да им бяхте видял лицата, когато ги възкресявах на едното или другото място! И най-набожните не вярваха искрено в Отвъдното!
— Предполагам, че е било много удовлетворяващо.
— Да, до един момент беше приятно. Но после взе да ми дотяга. Несъмнено и аз съм суетен като всеки друг Бог. Но безкрайните изобилни хвалебствия най-сетне ми станаха скучни до болка. Защо, в името Божие, трябва да бъде възхваляван един Бог, щом само изпълнява Божиите си функции? Със същото основание можете да възхвалявате една мравка за сляпото осъществяване на инстинктите й. Това положение започна да ми се струва незадоволително. И все още нямах друго знание за самия себе си, освен чрез пристрастните очи на моите творения.
— И какво направихте?
— Премахнах ги. Разправих се с целия живот на моята планета, и шаващ, и друг всякакъв, заличих и Отвъдното. Честно, имах нужда от време за размисъл.
— Хъ! — възкликна стъписаният Кармоди.
— В друг смисъл обаче не съм унищожавал никого и нищо — побърза да добави Мелихрон. — Аз просто прибрах частите си обратно в себе си. — Изведнъж той се ухили. — Имах доста типчета с широко ококорени очи, които все приказваха за сливане с мен. Определено го постигнаха, и то как!
— Може би им е харесвало, както е станало — предположи Кармоди.
— Че откъде ще знаят? Сливането с Мен означавам Аз, то по необходимост включва и загубата на съзнанието, което отсъжда за нечие сливане с някого. Точно същото е като смъртта, макар и да звучи къде по-хубаво.
— Това е много интересно. Но ми се струва, че имахте желание да говорите с мен за някакъв проблем?
— Да, именно! Тъкмо до него стигнах. Виждате ли, премахнах своите хора почти както едно дете чупи къщичката си за кукли. А после седнах — образно казано — да премисля нещата. Разбира се, единственото, което имах да премислям, бях Аз. И същинският проблем за Мен беше — с какво да се захвана Аз? Нима съм бил предназначен единствено за Бог? Опитах с работата на Бог и установих, че е твърде ограничена. Това е бизнес за простовати егоманиаци. Би следвало да има и нещо друго, което бих могъл да правя, нещо по-значимо, с което да изразя истинското си Аз. Бях убеден в това! Това е моят проблем и това е въпросът ми към вас — какво да правя със себе си?