— Добре — проточи Кармоди. — Добре, добре. Да, схващам вашия проблем. — Той се прокашля и умислено потри носа си. — Проблем като този изисква много мислене.
— За мен времето е без значение — каза Мелихрон. — Имам неограничени количества от него. Но вие, принуден съм да отбележа със съжаление, нямате.
— Нямам ли? А с колко време разполагам?
— Около десет минути според вашите мерки. Скоро след това е вероятно да ви се случи нещо твърде злощастно.
— Какво ще ми се случи? И какво мога да направя?
— Хайде де, да играем по правилата. Първо вие отговорете на моя въпрос, после и аз ще отговоря на вашия.
— Но ако ми остават само десет минути…
— Ограничението ще ви помогне да се съсредоточите — каза Мелихрон. — Пък и без това, щом тук е моята планета, ще вършим нещата по моите правила. Уверявам ви, ако това беше вашата планета, щях да върша нещата по вашите правила. Разумно е, нали?
— Ъхъ, така излиза — мрачно промърмори Кармоди.
— Девет минути — напомни Мелихрон.
Как да кажеш на един Бог каква е неговата функция? Особено ако, подобно на Кармоди, си атеист? Как да съчиниш нещо смислено, особено ако съзнаваш, че свещениците и философите на същия този Бог са прекарали векове в такива занимания?
— Осем минути — отброи Мелихрон.
Кармоди отвори уста и започна да говори.
ОСМА ГЛАВА
— Струва ми се — каза Кармоди, — че решението на вашия проблем е… е възможно…
— Да? — пламенно го подкани Мелихрон.
Кармоди и представа си нямаше какво щеше да каже. Говореше с отчаяната надежда, че процесът на говоренето от само себе си ще породи някакъв смисъл, защото думите имат значения, а изреченията имат дори повече значения от думите.
— Вашият проблем — продължи Кармоди — е да намерите в себе си присъщ ви функционализъм, който да има отношение към една външна действителност. Но това може да се окаже неосъществимо начинание, защото самият вие сте една действителност и следователно не можете да се предпоставите като външен за самия себе си.
— Мога, стига да поискам — намусено отвърна Мелихрон. — Мога да предпоставя всяко проклето нещо, което ми скимне, защото аз дърпам конците наоколо. Разбирате ли, когато някой е Бог, не е необходимо да бъде и солипсист.
— Вярно, вярно, вярно — припряно изрече Кармоди. (Седем минути ли му оставаха? Или шест? И какво щеше да се случи, когато времето му изтече?) — И така, ясно е, че вашата Иманентност и Присъщност са недостатъчни да задоволят схващането ви за себе си и следователно са в действителност недостатъчни, тъй като вие самият, във формата си на Определител, смятате тези качества за недостатъчни.
— Изящно разсъждение — отбеляза Мелихрон. — Трябваше да станете теолог.
— В момента съм именно теолог — каза Кармоди. (Шест минути, пет минути?) — Е, добре тогава, какво трябва да правите?… Обмислял ли сте някога да направите цялото вътрешно и външно знание (ако приемем, че съществува нещо като външно знание) обект на вашите стремежи?
— Да, всъщност и за това помислих. Освен всичко друго, прочетох всяка книга в тази Галактика, разрових се в тайните на Природата и Човека, изследвах макрокосмоса и микрокосмоса и така нататък. Между другото, имах немалка дарба за учение, макар и впоследствие да позабравих някои неща, като например тайната на живота и върховното предназначение на смъртта. Но мога пак да ги науча, когато си поискам. Научих, че ученето е сухо, пасивно занимание въпреки малкото приятни изненади в него. И освен това научих, че ученето няма никакво особено и извънредно значение за мен. Дори според мен отучването е също почти толкова интересно.
— А може би сте предназначен да бъдете художник? — предположи Кармоди.
— Минах и през този етап. Ваях плът и глина, рисувах слънцето на платно и в небето, писах книги с думи и други книги със събития, съчинявах музика за инструменти и композирах симфонии за дъжда и вятъра. Вярвам, че творбите ми бяха достатъчно добри, но някак си винаги съзнавах, че така и ще си остана дилетант. Моето всемогъщество не ми дава достатъчно простор за грешки, нали разбирате. А възприятията ми за действителното са твърде пълни, за да си блъскам главата сериозно и с въображаемото.