— Благодаря — каза явно доволният Сийдрайт. — Да се надяваме, че още първият свят ще бъде търсеният.
Сийдрайт натисна копче на бюрото си. Нищо не се случи, преди Кармоди да примигне. А след това стана съвсем бързо, защото Кармоди вдигна клепачи и установи, че е пльоснат право на Земята. Или на нейно сносно подобие.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
КОЯ Е ЗЕМЯТА?
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Кармоди стоеше сред спретнато и подредено поле, под синьо небе със златистожълто слънце. Бавно огледа всичко наоколо. На половин миля пред себе си видя малък град. Не беше построен по обичайния начин за един американски град — с пръснати край него бензиностанции, с пипалата на сергии за хотдогове, с мозайка от мотели и защитна черупка от сметища. По-скоро приличаше на някой италиански град, плъзнал по хълм, или пък на швейцарско селище — внезапно издигащ се и рязко свършващ, без въплътени в материал предисловия и обяснения, основното тяло на града се представяше веднага, без да се разкрасява излишно.
Колкото и чуждестранен да изглеждаше, Кармоди беше сигурен, че гледа американски град. Затова се запъти към него, бавно и с изострени сетива, готов да побегне, ако нещо не е наред.
Струваше му се обаче, че всичко е нормално. Градът имаше сгряващ душата, открит вид. Улиците бяха разположени щедро, а от широките витрини на магазините лъхаше искреност. Докато навлизаше навътре, Кармоди откриваше и други наслади за окото, защото попадна на площадче, същинска римска пиаца, макар и доста по-малка. В средата на пиацата имаше фонтан, а насред фонтана — мраморно изображение на момче с делфин, от устата на делфина струеше бистра вода.
— Надявам се, че ви харесва — обади се глас иззад лявото рамо на Кармоди.
Той не подскочи от уплаха. Дори не се извърна. Бе свикнал разни гласове да говорят зад гърба му. Понякога си мислеше, че твърде много неща в Галактиката имат навика да го доближават по този начин.
— Много е приятно — потвърди той.
— Лично аз го създадох и го сложих там — обясни гласът. — Стори ми се, че един фонтан въпреки древността на идеята, заложена в него, е естетически функционален. А тази пиаца, с нейните пейки и сенчести кестени, е копие на съществуващ в Болоня модел. И отново не позволих да ме възпре опасението, че съм старомоден. Бих казал, че истинският художник прави онова, което смята за необходимо, независимо дали е отпреди хиляда години или отпреди секунда.
— Възхищавам се на гледището ви — каза Кармоди. — Позволете да се представя. Аз съм Томас Кармоди.
Обърна се усмихнат и протегна ръка. Но зад лявото му рамо нямаше никого, зад дясното също. На пиацата нямаше друг човек, въобще не се виждаше жива душа.
— Моля ви да ми простите — каза гласът. — Нямах намерение да ви стресна. Мислех, че знаете.
— Какво да знам?
— За мен.
— Ама не знам — тросна се Кармоди. — Кой сте вие и откъде говорите?
— Аз съм гласът на града — каза гласът. — Или да се изразя с други думи — аз съм самият град, същинският град, който говори с вас.
— Ама наистина ли? — иронично попита Кармоди. И си отговори сам: — Предполагам, че е вярно. Добре де, значи вие сте град. Голяма работа!
Всъщност Кармоди се подразни. Срещна твърде много явления с величествени мащаби и чудодейни сили. Разнасяха го от единия край на Галактиката до другия. Стихии, твари и въплъщения го връхлитаха без миг почивка и често го принуждаваха да губи самообладание. Кармоди беше разумен човек и разбираше, че си има междузвездно старшинство и че хората не заемаха кой знае какво стъпало в този ред. Но беше и горд. Вярваше, че човекът струва нещо, дори и в собствените си очи. И че няма да постигне нищо, ако само възклицава „Ах!“ и „Ох!“ и „Божичко!“ пред различните заобикалящи го нечовешки същества. Така не би могъл да опази самоуважението си. А Кармоди не се отнасяше лековато към самоуважението си. В този момент то беше сред малкото неща, с които разполагаше.
Затова обърна гръб на фонтана и тръгна небрежно през пиацата с изражението на човек, който всеки ден си приказва с градове и всичко това вече леко му дотяга. Мина по различни улици и няколко булеварда. Надничаше във витрините и преценяваше на око размерите на къщите. Спря пред една скулптура, но закратко.
— Е? — обади се градът по някое време.
— Какво „е“? — веднага отвърна Кармоди.
— Какво мислиш за мен?
— Ами добре си.
— Само добре ли?
— Виж какво, градът си е град. Видиш ли един, значи си ги изгледал всичките.