Белведер му поднесе закуската на терасата и изпълни весел квартет на Хайдн, докато Кармоди се хранеше. Въздухът беше прекрасен. Ако Белведер не му беше казал, Кармоди никога не би се досетил, че е минал през филтри. Температурата и влажността също бяха изтънчено приятни. От терасата се откриваше великолепен изглед към западната част на Белведер — радваща погледа смесица от китайски пагоди, венециански пешеходни мостчета, японски канали, зелен хълм, коринтски храм, паркинг, нормандска кула и какво ли още не.
— Ти си прекрасна гледка — каза той на града.
— Толкова се радвам, че ти харесва — отвърна Белведер. — Проблемът за стила бе обсъждан от най-различни гледни точки, и то от деня, в който се зароди идеята за мен. Едната група държеше на съгласуваността — хармонична група от форми, сливаща се в хармонично цяло. Но това вече е правено. Множество образцови градове са такива. Те са неизменно скучни, изкуствени цялости, измислени от един човек или комитет, съвсем не като истинските градове.
— Но и ти си някак изкуствен, нали така? — подкачи го Кармоди.
— Естествено, изкуствен съм! Но не се преструвам, че не съм. Не съм някакъв си фалшив „град на бъдещето“ или псевдофлорентинско изчадие. Аз съм разнородна цялост. Предполага се, че съм интересен и стимулиращ ума, а наред с това съм функционален и практичен.
— Белведер, за мен ти си окей — каза Кармоди. — Всички образцови градове ли говорят като тебе?
— Не — отрече Белведер. — Засега повечето градове, образцови или не, не са произнесли нито дума. Но на техните жители това не се нравеше. Не им харесваха градове, които си вършат работата, без думичка да кажат. Така градът изглежда твърде грамаден, властен, бездушен. И затова ме създадоха надарен с изкуствен интелект.
— Ясно.
— Чудя се дали ти е ясно. Изкуственият интелект е олицетворен в мен, а това е особено важно в епоха на обезличаване. То ми позволява да бъда искрено отзивчив. Дава ми възможност да подхождам творчески в реакциите си към изискванията на моите жители. Аз и жителите ми можем да се спогодим. Чрез непрекъснат съдържателен диалог можем да си помагаме взаимно в създаването на една действително годна за живот градска среда. И сме способни взаимно да се приспособяваме, без да губим своята индивидуалност.
— Звучи прекрасно — съгласи се Кармоди. — Само дето тук няма никого, с който да си водиш диалога.
— Това е единственият недостатък в целия замисъл — призна Белведер. — Но в момента имам тебе.
— Да, имаш мен — потвърди Кармоди и се запита защо ли думите отекнаха неприятно в ушите му.
— Разбира се, и ти имаш мен — продължи Белведер. — Това са отношения на взаимозависимост и са единствените, които си струва да имаш. Но какво ще кажеш, драги ми Кармоди, ако сега ти се изфукам малко? После можем да те настаним и узаконим.
— Какво?
— Не исках така да прозвучи — побърза да каже Белведер. — Това е просто недодялан официален израз. Но аз съм сигурен, че разбираш — взаимоотношенията предполагат и взаимни задължения на двете страни. Няма как да бъде иначе, нали?
— Е, освен при свободната частна инициатива.
— Опитваме се да избегнем подобни неща. Свободната инициатива се превръща в господство на чувствата и винаги води до беззаконие. Сега, ако нямаш нищо против, оттук…
Кармоди тръгна накъдето му беше казано, за да съзерцава великолепието на Белведер. Направи обиколка из електроцентралата, системата за пречистване на водата, тежката и леката промишленост. Мина през музей и картинна галерия, през зала за боулинг, билярдна, писта за картинг и кино. Умори се, заболяха го краката, искаше да поспре. Но Белведер настояваше да се изфука и Кармоди по задължение разгледа пететажната сграда на „Америкън Експрес“, португалската синагога, статуята на Бъкминстър Фулър, автогарата на „Грейхаунд“ и още няколко забележителности.
Най-сетне свърши. Кармоди стигна до извода, че чудесата на образцовия град са нито по-добри, нито по-лоши от чудесата на Галактиката. Красотата е скрита в погледа на възприемащия, ако не броим частичката, шмугнала се в състоянието на петите му.
— Сега един лек обяд? — попита Белведер.
— Превъзходно — одобри Кармоди.
Бе отведен до модерното „Рошамбо Кафе“, където започна с лека супа и завърши със сладкиши с лек крем.
— Какво ще кажеш за малко чудесен грюер накрая? — осведоми се Белведер.
— Не, благодаря. Нахраних се. Всъщност попрекалих.
— Но сиренето не засища. Тогава прекрасен камамбер?
— Не бих могъл да хапна повече.