— Но това е истината! — писна Кармоди. — Дойдох да си получа Печалбата!
— Какво? — зяпна екзекуторът.
— Печалбата, проклет да си, Печалбата! Казаха ми, че имам Печалба! Питай Вестоносеца, той ме доведе да си получа Печалбата!
Екзекуторът се взря в него, после овчедушно извърна поглед. Премести лостче на близкото контролно табло. Стоманените обръчи около Кармоди се превърнаха в хартиени гирлянди. Черните одежди на екзекутора станаха бели. Ножът му вече представляваше писалка. Белегът на бузата му беше заместен от цирей.
— Добре де — изрече той без дори намек за разкаяние. — Предупредих ги да не съчетават Отдела по дребните закононарушения с Канцеларията на лотарията, но чу ли ме някой? Така им се падаше, ако те бях заклал. Това би било доста гадна бъркотия за тях, а?
— За мен със сигурност — отбеляза треперещият Кармоди.
— Е, безполезно е да плачем за непролятата кръв — каза Чиновникът по Печалбите. — Ако държим сметка за всичко, което е възможно да ни се случи, скоро ще изчерпим възможностите, за които да държим сметка… Какво казах? Няма значение, конструкцията е вярна, макар и думите да са грешно подбрани. Някъде тук е и вашата Печалба.
Натисна бутон на своето табло. В същия миг огромно, неподредено бюро се материализира в стаята, половин метър над пода, повися така за секунда, после рухна долу с еклив грохот. Чиновникът задърпа чекмеджетата и започна да изхвърля от тях хартии, сандвичи, ленти за пишещи машини, досиета и огризки от моливи.
— Е, все някъде тук трябва да е — каза той с леки наченки на отчаяние.
Натисна друг бутон на таблото. Бюрото и таблото изчезнаха.
— По дяволите, нерви не ми останаха! — промълви Чиновникът.
Бръкна във въздуха, напипа нещо и го натисна силно. Явно пак сбърка бутона, защото самият Чиновник се изпари с мъченически писък. Кармоди остана сам в стаята.
Стоеше и беззвучно си припяваше. След малко Чиновникът отново се появи, не личеше да е пострадал особено от преживелицата, стига да не броим цицината на челото му и огорченото изражение на лицето му. Стискаше под мишница малко ярко пакетче.
— Моля да ме извините за бавенето — каза той. — В момента май нищо не върви както трябва.
Кармоди изстиска от себе си слабовата шега.
— Това ли е начинът да се управлява една галактика? — попита.
— Ами вие какво очаквахте? Ние сме всичко на всичко едни разумни същества.
— Знам — потвърди Кармоди. — Но очаквах тук, в Галактическия център…
— Всички провинциалисти сте еднакви — уморено изрече Чиновникът. — Преливащи от невъзможни мечти за ред и съвършенство, които са най-обикновено идеализирано отражение на собствената ви непълноценност. Би трябвало вече да сте проумял, че животът е направо помия, че силата по-скоро умее да троши нещата, отколкото да ги сглобява и че колкото по-развит е интелектът, на толкова по-големи сложности се натъква. Може да сте чувал за Теоремата на Холджи — че Редът е само и единствено, примитивно и спорно, относително групиране на обектите в хаоса на Вселената и че ако интелектът и мощта на едно същество доближават максимума, неговият коефициент на контрол (разглеждан като продукт на интелекта и мощта и изразен чрез символа ин) ще доближават минимума поради стихийното увеличаване в геометрична прогресия на обектите, които трябва да бъдат възприети и контролирани, сравнено с жалката аритметична прогресия на Разбирането.
— Никога не съм мислил за това от подобна гледна точка — достатъчно вежливо каза Кармоди.
Но сладкодумните административни служители на Галактическия център вече го дразнеха. Имаха готов отговор за всичко, ала в действителност просто не си вършеха работата особено добре и стоварваха вината за пропуските си върху космическите обстоятелства.
— Е да, това също е вярно — съгласи се Чиновникът. — Вашето твърдение (позволих си волността да прочета мислите ви) е солидно обосновано. Подобно на всички останали организми, използваме интелекта си, за да обясняваме несъответствията. Но факт е, че нещата винаги са малко над способността ни да ги проумеем. Освен това е вярно, че ние не претоварваме докрай способността си да проумяваме. Понякога си вършим работата механично, безгрижно, даже неправилно. Важна информация попада не където трябва, машините отказват да действат, цели планетни системи тънат в забрава. Но това единствено подчертава, че и ние се поддаваме на чувствата си като всички същества, горе-долу можещи да се самоопределят. А вие какво бихте искал? Нали все някой трябва да управлява Галактиката, иначе всичко ще се пръсне из безкрая. Галактиките са отражение на своите жители. Докато всичко и всеки не станат способни да се самоуправляват, необходим е някакъв външен контрол. Ако ние не се заемем с това, кой ще свърши работата?