— Голямо оживление — произнесе Кармоди и облиза устни.
— Чувам само шума на касовите апарати — с нравоучителен тон отбеляза Печалбата.
— Не бъди толкова тесногръда. Като гледам, май се прибрах вкъщи.
— Надявам се, че не си — каза Печалбата. — Това място ми действа на нервите. Моля те да огледаш внимателно и да се увериш. Помни, че подобието не винаги означава съвпадение.
Пред него беше входът към станция на метрото. Видя, че е застанал на ъгъла на Петдесета улица и Бродуей. Да, беше се върнал у дома. Енергично се запъти към метрото и тръгна надолу по стъпалата. Беше едновременно познато, вълнуващо и тъжно. Мраморните стени бяха влажни от лигоч, а лъскавата единствена релса излизаше от единия тунел, за да потъне в отсрещния…
— Ох — промърмори Кармоди.
— Какво става? — попита Печалбата.
— Нищо особено — отговори Кармоди. — Май ще се разходя по улиците.
Понечи да се върне, тихо стъпваше нагоре към небето, очертано в рамката на входа. Но събралата се тълпа се изпречи пред него. Кармоди ги разбутваше, а те го избутваха назад. Мокрите стени на станцията потрепнаха и започнаха да се свиват ритмично. Лъскавата релса се освободи от тунела, уви се като метален език и се стрелна към него. Кармоди побягна, разблъскваше като кегли хората пред себе си. Смътно осъзнаваше, че те незабавно се изправяха, сякаш имаха тежести в петите. Мраморните плочи под краката му станаха меки и лепкави. Краката му затъваха, човешките фигури го обградиха плътно, а релсата увисна над главата му.
Кармоди извика:
— Сийдрайт! Измъкни ме оттук!
— И мен! — извика Печалбата.
— И мен! — кресна коварният хищник.
Защото беше именно той, хитроумно маскиран като метро, за да се пъхне Кармоди в устата му.
Нищо не се случи. Кармоди имаше ужасното предчувствие, че Сийдрайт може би е излязъл да обядва или е в тоалетната, или говори по телефона. Синият правоъгълник на небето се смаляваше — изходът се затваряше. Фигурите наоколо губеха приликата си с хора. Стените станаха лилавочервени, надигнаха се, потрепнаха и се свиха. Тънката релса се уви гладно около глезените на Кармоди. В тялото на хищника се чу мощно примляскване, последвано от изобилно лигавене. (Кармодиядите са печално известни със свинщината си и пълното пренебрежение към приличието, когато се хранят.)
— Помощ! — писна Кармоди, докато стомашните сокове разяждаха подметките на обувките му. — Сийдрайт, помогни ми!
— Помогнете му, помогнете му! — ридаеше Печалбата. — Или ако това ви се струва прекалено трудно, помогнете на мен! Измъкнете ме оттук и аз ще публикувам обяви във водещите вестници, ще събера комитети, ще организирам групи за действие, ще разнасям плакати по улиците, само и само Кармоди да не си иде от този свят неотмъстен. И ще се посветя на…
— Стига сте бръщолевили — каза глас, в който Кармоди разпозна гласа на Сийдрайт. — Унизително е. А вие, мистър Кармоди, в бъдеще би трябвало да сте наясно, преди да се набутате в устата на вашия хищник. Моята служба не е предназначена да измъква някого на косъм.
— Но този път ще ме спасите, нали? — примоли се Кармоди. — Нали? Нали?
— Вече е сторено — каза Сийдрайт.
И когато Кармоди се озърна, разбра, че наистина вече бе сторено.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Сийдрайт май не се справи много добре с прехвърлянето, защото след кратък празен момент Кармоди се озова на задната седалка в такси. Намираше се в град, твърде наподобяващ Ню Йорк, и изглежда участваше в разговор.
— Та какво разправяхте? — попита шофьорът на таксито.
— Нищо — отговори Кармоди.
— А, аз пък си помислих, че нещо говорите. Аз казах, че ей това е то — новата сграда „Фламарион“, ей там.
— Знам — чу се да казва Кармоди. — Участвах в построяването й.
— Ама сериозно? Страхотна е! Приключихте я вече, нали така?
— Да — потвърди Кармоди. Извади цигарата от устата си и се намръщи. — Приключих и с тези цигари.