Толкова лесно му се струваше, докато обмисляше, ала е толкова трудно да се направи! Но човек е длъжен да се възправи в защита на чистоплътността във всичките й разновидности, длъжен е и да се бори за повишението си. Кармоди знаеше, че в този миг погледите на онези полумитични същества, на Производителите, са приковани в него. Ако преценят, че е достоен…
— Добрутро, Кармоди! — дългокракият Юберман нахълта в кабинета си.
Лицето му с орлов нос беше красиво. Посребрената коса на скулите показваше неговото издигнато положение. Очилата му с рогови рамки бяха с цели три сантиметра по-широки от очилата на Кармоди.
— Мистър Юберман — започна Кармоди с потрепващ глас, — можете да ме уволните…
— Кармоди — прекъсна го шефът и неговият гръден глас преряза слабите гърлени звуци на Кармоди, както хирургическият скалпел „Персона“ разрязва тлъстините, — днес открих изумителен освежител за уста. Нарича се „Скоуп“. И съм сигурен, че ще имам свеж дъх през целия ден.
Кармоди се усмихна иронично. Какво фантастично съвпадение! Късметът бе натъкнал шефа на същия освежител за уста, който Кармоди се канеше да му препоръча. И имаше резултат! Дъхът на мистър Юберман вече не вонеше като помийна яма след проливен дъжд. Сега беше сладък като целувка (естествено, за момичетата, Кармоди нямаше такива наклонности).
— Чувал ли си за тази марка? — попита Юберман и излезе от кабинета си, без да дочака отговор.
Кармоди се усмихна още по-иронично. Пак се провали. Усещаше обаче несъмнено облекчение от този си провал. Потреблението, присъщо на ръководния персонал, беше ужасно изморително, невероятно съсипващо. И подхождаше на точно определени хора, но може би той не принадлежеше към тях. Ами ако беше успял? И сега можеше да предусети съжалението, с което би изоставил своите потребителски изделия от нивото на петдесет и осемте процента — талоните си за „Ралей“, шапката си от свински велур, вратовръзките в делови стил, бизнесменското куфарче от модерна пластмаса, стереоуредбата КLH модел 24, особено своето най-модерно палто от „Лейкланд“, изработено от вносна, мека, разкошна новозеландска вълна от стригани за първи път овце. И по принуда щеше да се освободи от останалите скъпи на сърцето му семейни предмети.
— Понякога нещата потръгват тъкмо когато си мислиш, че си закъсал — рече си Кармоди.
— Нима? За какво говориш, мътните те взели? — отвърна си Кармоди.
— О, Господи! — възкликна Кармоди.
— Ъхъ — потвърди Кармоди. — Малко бързичко се приспособи, а?
Двамата Кармоди се спогледаха, сравниха бележките си и стигнаха до един извод. Сляха се.
— Сийдрайт! — извика Кармоди. — Вземи ме оттук!
И Сийдрайт, на когото можеше да се разчита, направи точно каквото се искаше от него.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
С присъщата си точност Сийдрайт го изпрати в друг от вероятностните земни светове. Прехвърлянето стана дори по-бързо от един миг. Всъщност беше толкова бързо, че времето забоксува малко назад и Кармоди преживя странното усещане, че реагира още преди да има на какво. Разбира се, това беше противоречие, съвсем дребно, но все пак незаконно. Сийдрайт се погрижи да извърши стандартната процедура по отстраняване и никой не си направи труда да уведоми съответните власти. Така ефектът бе сведен до нула, ако пренебрегнем износването на пространствено-времевия континуум, но Кармоди дори не го забеляза.
Озова се в малко градче. На пръв поглед нямаше никакви проблеми да познае мястото. Този град беше или имаше претенциите да бъде Мейпълуд, щат Ню Джърси. Кармоди живя в него от третата до осемнадесетата си година. Това беше неговият дом, ако можеше да твърди, че някъде има свой дом.
По-точно казано, това беше неговият дом, ако градът беше такъв, какъвто изглеждаше. Което тепърва трябваше да бъде доказано.
Стоеше на ъгъла на „Дюрънд Роуд“ и „Мейпълуд Авеню“, в горния край на града. Точно пред него беше търговският център. А зъд гърба му се простираха крайградските улички, богати на кленове, дъбове, кестени, брястове и различни други дървета. Вдясно се намираше читалнята на „Обществото за християнска наука“. Вляво беше гарата.
— А сега какво, пътешественико? — обади се глас близо до дясното му бедро.
Кармоди сведе поглед и видя, че носи доста внушително радиоапаратче. Веднага позна, че това е Печалбата.
— Значи се върна — отбеляза Кармоди.
— Да съм се върнала ли? Никъде не съм ходила.
— Нещо не се мяркаше в последния вероятностен свят.
— То е, защото не се престара да ме търсиш. Бях в джоба ти, във формата на зле направен фалшив римски денарий.