— Какви са тези крясъци? — попита Кармоди.
— Гласове на герои — отвърна Марунди. — Първият е на Ед Брун от „Грийн Бей Пекърс“, най-добър защитник в професионалната лига. След това е пискливото скимтене на последния кмет на Ню Йорк. После…
— Да продължим — предложи Кармоди.
— Бива. Вдясно е крилото на Графитите. Вляво е модел едно към едно на старовремска евтина квартира (за мен това е вдъхновен пример за романтика). А пред себе си виждаш нашата колекция от телевизионни антени. Тази е британски модел, около 1960 година. Забележи строгостта, сдържаността. Сравни я с камбоджанското изделие от 1959-а. Виждаш ли пищните извивки на източния модел? Това е народното изкуство, изразяващо се в жизнеспособна форма.
Марунди застана с лице към Кармоди и заговори убедено:
— Виж и повярвай, приятелю. Това е прииждащата вълна на бъдещето. Някога хората се съпротивявали на последствията от всекидневното. Но тези времена отминаха безвъзвратно. Сега знаем, че изкуството е самият предмет и свойството му да преминава в разточителство. Не попарт, бързам да отбележа, което се присмива и преувеличава. Това е народно изкуство, то просто съществува. Това е епохата, когато ние безусловно приемаме неприемливото и по този начин изявяваме естествеността на нашата изкуственост.
— Не ми харесва! — възпротиви се Кармоди. — Сийдрайт!
— Кого викаш? — попита Марунди.
— Сийдрайт! Сийдрайт! По дяволите, махни ме оттук!
— Той превъртя — затюхка се Марунди. — Някъде наблизо да има лекар?
Незабавно се появи нисък набит мъж в цял гащиризон. Носеше малка черна чанта със сребърна табела, на която беше изписано „Малка черна чанта“.
— Аз съм лекар — заяви той. — Я да го прегледам.
— Сийдрайт! Къде си, да пукнеш дано?
— Хъммммм, ясно — проточи лекарят. — Този човек проявява всички признаци на остра загуба на халюцинации. Хъмм. Да, опипвам главата и откривам твърд масивен израстък. Дотук е нормално. Но другото… хъмм, изумително! Горкият човек буквално умира от глад за илюзии.
— Докторе, можете ли да му помогнете? — попита Марунди.
— Точно навреме ме повикахте. Състоянието е обратимо. Разполагам с божественото лекарство за всички болки.
— Сийдрайт!
Лекарят извади кутия от Малката черна чанта и сглоби лъскава спринцовка.
— Стандартното ободряващо средство — обясни той на Кармоди. — Няма защо, за което да се притеснявате, не би навредило и на дете. Съдържа изключително приятна смес от ЛСД, барбитурати, амфетамини, транквилизатори, психостимулатори и други полезни неща. И мъничко арсеник, придава блясък на косата. Сега стойте мирно…
— Проклет да си, Сийдрайт! Измъкни ме оттук!
— Боли само докато има болка — увери го лекарят, насочи иглата и я заби.
В същия миг или почти в същия Кармоди изчезна.
В Замъка настъпи смайване и бъркотия, те отшумяха чак когато всеки си боцна дозата. След това пренебрегнаха случката с олимпийско спокойствие. Свещеник напевно редеше към Кармоди:
— Ти, който беше в повече, сега се възнасяш към великото царство на Излишното в небесата, където има място за всички ненужни неща…
Но Кармоди, тласкан от верния Сийдрайт, продължи напред през безбройни светове. Движеше се в посока, която е най-уместно да наречем „надолу“, през безкрайни потенциални Земи, в гъмжилото от невероятностите и накрая в поредиците от въображаемите невъзможности.
Печалбата го гълчеше:
— Кармоди, ти изостави собствения си свят! Съзнаваш ли това?
— Да, съзнавам.
— И вече няма път назад.
— И това съзнавам.
— Предполагам, надявал си се да намериш някоя засукана утопия сред всичките тези светове? — с явна подигравка попита Печалбата.
— Не е точно така.
— Тогава какво?
Кармоди поклати глава и отказа да отговори.
— Каквото ще да е, можеш да го забравиш — горчиво каза Печалбата. — Твоят хищник те следва по петите и неминуемо ще се превърне в твоята смърт.
— Не се съмнявам — изрече Кармоди със странна невъзмутимост. — Но от гледна точка на дългосрочните планове никога не съм очаквал да се измъкна жив от тази Вселена.
— В това няма никакъв смисъл — увери го Печалбата. — Ти загуби всичко.
— Не съм съгласен — възрази Кармоди. — Позволи ми да изтъкна, че в този миг още съм жив.
— Прието. Но само в този миг.
— Ами аз винаги съм бил жив само в този миг! — възкликна Кармоди. — Никога не съм могъл да разчитам на нещо повече. Грешка беше да очаквам друго. И мисля, че това си остава вярно във всички възможни и мислими обстоятелства на моя живот.