Добри Жотев
Измерения
Вратата се отвори широко и в препълнената със селяни и тютюнев дим кръчма заедно със зимната виелица влетя Пашо. Огромната му фигура изпълни тясното помещение.
Не знам дали някой от селяните знаеше кръщелното му име. Наричаха го Пашата или съкратено Пашо. Нямаше нищо и никого. Хранеше се с каквото му падне, преспиваше по хорските плевни. Намираха го за глуповат. Той обаче имаше самочувствие на юнак и винаги беше готов да върши юначества. След всеки негов подвиг го ласкаеха с похвалното „машалла“, което той приемаше за най-чиста монета.
Както винаги и сега появата му развесели селяните. Чуха се възгласи:
— Добре дошъл, Пашо! Къде се губиш?
— Под капата — пошегува се той, доближи зачервената печка и простря ръчищата си над нея. Оснежените му ръкави заизпускаха па̀ра.
Гиргин чорбаджията се окашля многозначително.
— Ти на тая раздърпана шилявица капа ли думаш?
Пашата се разсмя чистосърдечно.
— Твоите псета свършиха тая работа, Гиргине. Идех насам, а тия… връз мене.
— Лъжеш — засече го чорбаджията. — Ако са били моите псета, заедно с капата и главата да са ти изели.
Пашо придърпа един празен стол досами печката и я обкрачи:
— Така, ама им приседна, Пашова глава лесно се не яде.
— Верно, глава немаш, що да ядат — подсмихна се чорбаджията и изгледа хората, сякаш очакваше и той едно „машалла“ за голямото остроумие.
Никой не се засмя — не го обичаха заради високомерието му и склонността да унижава другите. Вместо това някой добродушно подкани Пашата:
— Жив да си, Пашо, я разкажи по-изтънко каква е била работата с Гиргиновите псета! Комай е имало върти, не май се, а?
— Имаше, имаше — надигна глас Пашата. — Наобиколиха ме пустите псета, отсекъде ме наобиколиха. Лаят, лаят, без уши останах. Зъбите им оголени. Ни тояга имам, ни нищо. Наведем се камък да докопам — тия ръцете че ми изедат. Въртим се като калайджия на пъртината. Наникъде. Стурих капата, та с нея кое що можем да ударим. Изпоядоха пустата капа и пак нищо. По едно време кръвта ми кипна. Из един път рипнах връз едно куче, що беше най-близо. Кучето се уплаши, заквича под мене, а другите кое накъде види. Набарах му опашката, дигнах се и го завъртех. Я се въртим и кучето се върти. Яд ме беше, та го въртех сума време. Квича, квича, па мана да квичи. Накрай го засилих зад един зид и дойдох тука.
Дашо го похвали:
— Юнак си! Машалла!
Поръча му и една джанковица. Той пое юзчето, изгълта ракията изведнъж, пребърса филиптотювските си мустаци и отвърна поласкан:
— Сполай ти!
Последваха още почерпки. Пашо поемаше юзчетата заедно с похвалните „машалла“ и лъчеизпускаше радост. Даскал Виденов, загледан в добрите му очи, си помисли: „Блажени са нисшите духом! А ние за нищо и никакво се самоизяждаме.“ Мислите му събудиха умиление към него и той рече:
— Пий и от мен едно юзче и кажи къде се губи толкова време. Че си бил под капата, е вярно, само че капата ти не е стояла на едно място, нали?
— Прав си, даскале — отвърна му, — я бех под капата, капата под небето, а под небето цел свят се побира. Какво да ти кажем, цело Граово обиколих, докъде Кюстендил стигах, завъртех се из Знеполье…
Намеси се Дашо:
— Що нещо си обиколил. Не те ли срещна некъде глутница?
С това подпитване Дашо целеше да чуе за някое ново юначество. Пашо умееше да разказва увлекателно, без преувеличения и понеже често надценяваше възможностите си, юначеството му почти всякога съдържаше и нещо смешно.
Не схвана провокацията и отвърна простодушно:
— А, срещнахме се с един вук, ама той избега.
Последва спонтанен смях. Пашата се изненада:
— Защо се смеете, бре? Вук сам ли е, щом се не плашиш, а право у очите го гледаш и тръгнеш къде него — бега!
— Само кой бега — подигра го чорбаджията, — вуко или ти?
Пашо се понадигна от стола.
— Глава имаш, Гиргине, ама главата ти от вуци нищо не разбира. От вук може ли да се избега? Ако съм бегал — тука да не съм.
Беше прав. Даскал Виденов го подкрепи, като се зае да обясни, че в подобни случаи наистина най-важното е да не се уплашиш и че вълкът напада само когато усети страх у човека. Селяните знаеха това и се присъединиха към даскала.
За да не падне по гръб, Гиргин вметна:
— Така, ама я да беше глутница…
— Глутницата е друго — прекъснаха го, — обиколят те, кого по-напред да гледаш.
И понеже никой не се съмняваше в смелостта на Пашата, той получи допълнителна бройка „машалла“. Дашо пък поръча на кръчмаря да му донесе двеста грама халва. Пашо постави блядото с халвата на коленете си и апетитно задъвка.
Отвън виелицата изсвистя и застрашително натисна вратата. Хората се умълчаха. Толкова зла зима не помнеха от години. Даскал Виденов измери с очи великанския ръст на Пашо: „Самият живот на това благородно същество — помисли си — е едно юначество. Кой на негово място би могъл да издържи? А той и хрема не хваща!“ Възхити му се и го погледна: