— Пашо, чудо на чудесата си ти! В коя плевня спа нощеска?
Пашата опря гръб на стола:
— У никоя. Цела нощ одих да не замръзнем. Натам-насам, та и на Могилата се качвах.
„Могилата“, както я нарече, пък и всички селяни я наричаха така, беше отбелязана на географските карти като планина с повече от хиляда метра над морското равнище. Гола и стръмна, тя трудно можеше да бъде изкачена и през лятото. Тъкмо затова чорбаджията се обади насмешливо:
— Лъже тоя сукин син, като влашка циганка лъже.
Пашата се ядоса:
— Ти, Гиргине, може и да лъжеш, кога ти уйдисва, ама Пашо никогаш.
Гиргин махна презрително.
— Я зарежи тая работа! И с тия парцали по тебе…
Невероятно беше наистина. Но хората го познаваха и му вярваха. Даже един се обади:
— Качил се е, Гиргине. Верно, дрехите му не са баш като що требе, ама се е качил.
Друг, за да го подкрепи, рече:
— Пашо ли? Пашо и гол може да се качи на Могилата.
Чорбаджията се закиска неприятно:
— Значи гол! — И се втренчи в Пашата.
Той прие втренчването му като предизвикателство и удари пестник в коляното си:
— Можем! И гол можем!
— Можеш, ама на Петровден!
— И сега можем!
Гиргин предвкуси голямото удоволствие от поражението му и продължи да го предизвиква:
— Ти пийна и комай изуми какъв студ е навънка!?
— Не съм изумил!
— Не си, ама си…
Като човек на дадената дума, Пашо заряза спора и започна да се съблича. Разбрал, че нещата тръгват в лоша посока, даскал Виденов сложи ръка на рамото му:
— Човече, какво правиш? При такъв студ излиза ли се гол?
— Щом съм издумал, че се качим!
Почервенял от гняв, даскалът се обърна към чорбаджията:
— Защо го подкокоросваш? Възрастен човек си… Що за удоволствие е това?
Намеси се и Дашо:
— Не си греши душата, Гиргине!
Повечето от селяните взеха страна на двамата и кръчмата се изпълни с гълчава. Чорбаджията направи невинно лице:
— Айде сега! Да не съм го карал да дава дума? Воля му да се качи, воля му да не се качи. Така ли е?
Пашата свали ръката на Виденов от рамото си.
— Даскале, ти се не мешай! Че се качим, та и малко че постоим горе.
Дашо се развика:
— Щурчо щур, не се води по акъла на чорбаджията! Акъл може и да има, ама душата му е гяволска!
Пашо сякаш се поразколеба. Само че, забелязал това, Гиргин уж незаинтересовано подхвърли:
— Абе, ако питате мене — думата си е дума… Нейсе!
Казаното произведе желания ефект — Пашата изхлузи и захвърли дрехите си с неочаквана бързина. После раздвижи херкулесовите си мускули с няколко прикляквания и се запъти към вратата. Бързината, с която извърши всичко, вцепени присъстващите. Само чорбаджията се размърда:
— Стой малко, де! Ако се качиш на Могилата — от мене едно кило алва. Ама ако се не качиш, ти що че дадеш?
Пашата го погледна пренебрежително:
— Не ми е до твоята алва!
— Добре, не ти е, а ако се не качиш?
Пашо го погледна право в очите и отсече:
— Не се ли качим на Могилата… че се уловим за ушите и ръченица че играем, докога можем!
Не дочака отговора на чорбаджията. Натисна дръжката на вратата, виелицата я подпъна отвън и тя сама се отвори. Кръчмата се изпълни със сняг и студ. Понаведе глава и се гмурна в белия ад.
Пръв се опомни даскал Виденов. Скочи от мястото си, облече балтона, нахлузи каскета, омота около врата си вълнения шал и изтича навън. Останалите излязоха подире му.
Скупчени на селския мегдан, групата мъже се мъчеха да открият Пашата сред вълмата от сняг. Наоколо нямаше жива душа — кой ще стои вън при такъв мраз. Само кучетата се обаждаха тук-там и с лая си обозначаваха пътя му. Съгледаха го чак когато излезе от селото и хвана полите на Могилата. Там вятърът бръснеше ниско и имаше сравнително добра видимост.
Даскал Виденов се обърна към неколцина от по-яките мъже да помогнат на Пашата, преди да е замръзнал окончателно. Дашо притича до кръчмата, взе дрехите му и поведе спасителната група. В същото време Пашо навлезе в най-стръмното.
Показаха се и групата мъже — следваха го вкупом. На мигове вятърът донасяше виковете им — подканяха го да се върне. Вместо това обаче той затича и взе преднина. Така преполови височината, но неочаквано забави крачки и падна. Спасителната група опита да ускори ход. Пашо стана и макар и бавно, отново пое по стръмнината. Само че вървежът му ставаше все по-препънат. Постепенно спря, извърна се към селото и сякаш тласнат от вятъра, хукна обратно. Засрещна се с групата. Опитаха да го спрат. Мина през тях като бръмбар през паяжина. Успяха да го застигнат чак на мегдана, където той зави, стигна вратата на кръчмата, отвори я и влезе. След него вкупом нахълтаха и другите.