— Ципокрилите ли? — Прентис се почувства безнадеждно объркан.
— Клас пеперуди. Те са горделивци. Винаги се стараят хората да ги забелязват, за да им се възхищават. Но са в известен смисъл с ограничени мозъци. Затова във вашите легенди феите са все с крила на пеперуди вместо с крила на бръмбари, които в своята прозрачност са много по-красиви. Ние ще ги сложим тия ципокрили на място, когато се върнем, ти и аз.
— Чакай малко…
— Само си помисли — елфът се полюшваше напред-назад, изглежда, тези същества по този начин даваха израз на своя екстаз, — нашите нощни празненства сред дивната природа ще бъдат ярка гледка, сияйни светлини от извитите неонови тръбички. Тогава вече можем да освободим рояците от оси, закачени за летящите ни контейнери, и да монтираме вместо тях вечно работещи двигатели. Можем да спрем това завиване в пашкули по листата, когато дойде сънният период, и да построим фабрики за производство на подходящи постелки. Казвам ти, ние ще живеем живота си… А останалите ще гризат земята за това, че са наредили да ме изгонят.
— Но аз не мога да тръгна с тебе — захленчи Прентис. — Имам задължения тук. Имам си жена и дете. Ти не би отвлякъл един човек от… неговата ларва, нали?
— Аз не съм чудовище — отговори елфът и съсредоточи очи върху Прентис. — Аз имам душа на елф. И все пак какъв избор имам? Аз трябва да притежавам човешки мозък, за да съсредоточавам енергията, или нищо няма да постигна, а и не всеки човешки мозък е подходящ.
— Защо?
— Велики Оберон. Човешкият мозък не е пасивно парче дърво или камък. Ние трябва да си взаимодействаме, за да има полза. Той може да ми помогне единствено ако познава много добре моята способност да го управлявам. Мога да използвам твоя мозък например, но жена ти е напълно безполезна за тази цел. На нея са й нужни години, за да разбере кой съм и какво умея.
— Но това е чиста проба оскърбление — възропта Прентис. — Да не би да искаш да ми кажеш, че аз вярвам в приказки? Ще те убедя, че съм завършен рационалист.
— Така ли? Когато ти се разкрих за първи път, в главата ти се въртяха няколко посредствени мисли за сънища и халюцинации, но ти ме заговори, ти ме прие. Докато жена ти би изкрещяла и изпаднала в хистерия.
Прентис замълча. Не знаеше какво да отговори.
— Там е работата — продължи елфът обезверен, — че на практика вие, човеците, ни забравихте, откакто ви напуснахме. Мозъците ви се заключиха, станаха безполезни. Несъмнено вашите ларви вярват в легендите ви за „малките човечета“, но техните мозъци са недоразвити и са полезни единствено за обикновените процеси. Когато пораснат, те губят вярата си. Честно казано, не зная какво щях да правя, ако ви нямаше вас, писателите на приказки.
— Какво искаш да кажеш с това „писатели на приказки“?
— Ами останахте само няколко възрастни, които вярват в народа на насекомите. Ти, Прентис — най-много от всички. Ти си писател на приказки от двайсет години.
— Ти си луд. Аз не вярвам в нещата, които пиша.
— А трябва. Не можеш да не го правиш. Имам предвид, че докато пишеш, ти се отнасяш сериозно към занятието си. И не след дълго мозъкът ти съвсем естествено се култивира, става полезен… Но защо да спорим. Нали аз използвах точно тебе. Ти видя как светна крушката. И така би трябвало да разбираш, че си длъжен да дойдеш с мене.
— Но няма да дойда — стегна крайниците си Прентис. — Можеш ли да ме накараш да го направя против волята ми?
— Бих могъл, но има вероятност да те нараня, а аз не го искам. Да кажем така: ако не се съгласиш да дойдеш, аз съм в състояние да прокарам високоволтово електричество през твоята жена. Отвратително ще е, ако ми се наложи да го направя, но зная, че твоят собствен народ екзекутира враговете на щатите по тази начин, затова ти вероятно би сметнал наказанието за по-малко ужасно, отколкото аз. Не бих искал да съм жесток дори и с човешките същества.
Прентис усети избилите капчици пот по слепоочията си.
— Почакай — каза той, — не прави такива работи. Хайде да обсъдим нещата.
Елфът показа прозрачните си тънки крилца, изпъна ги и отново ги сви.
— Думи, думи, думи, те ме уморяват. Сигурно имате мляко у дома. Ти не си много грижовен домакин, иначе би ми предложил някаква закуска, преди да се впуснем в разговори.
Прентис се опита да скрие обзелата го мисъл, да я отпрати извън обвивката на мозъка си, доколкото бе възможно.