— Налей си — каза Прентис отново. — Налей си догоре.
Елфът го послуша и подхвана пак приказката си:
— Аз ще имам много деца. Ще си избера най-хубавите колеоптреси и ще си развъдя собствена линия. Ще продължа мутацията. Сега съм сам, но когато станем една дузина или петдесет, аз ще ги чифтосам и ще развия расата на суперелфите. Расата на електро… — елфът изхълца — електронните чудеса и неизмеримото бъдеще… Само да можех да пия повече. Нектар! Чист нектар!
Изведнъж се чу шум от отваряне на врата и едно тънко гласче се провикна:
— Мамо! Хей, мамо!
— После ние ще надделеем над вида човек — лъскавите очи на елфа се бяха замъглили малко. — Някои вече вярват в това, а останалите ще ги… — гостът отново изхълца — … научим. Ще е като в доброто старо време, но още по-добре, по-способни елфи, по-здрав съюз.
Гласът на Жан младши се приближаваше все повече, усещаше се нарастващото му нетърпение:
— Мамо! Не си ли в къщи?
Прентис усещаше, че очите му всеки миг ще изхвръкнат от напрежение. Бланш седеше неподвижна. Елфът бе започнал да мотае думите и да губи равновесие. Ако Прентис имаше намерение да рискува, сега му бе времето.
— Сядай — заповяда елфът безапелационно. — Ти, глупаво създание. Аз знаех, че в питието има алкохол от мига, в който ти измисли глупавия си план. Вие, човешките същества, сте много хитри. Ние, елфите, имаме много поговорки за вас. За щастие алкохолът няма почти никакво въздействие върху нас. А ако ти някога бе опитвал коча трева със съвсем малко мед… А-а, ето я и ларвата. Как си, малко човешко същество?
Елфът седеше, вдигнал чашата с намерението да я поднесе към устните си, а Жан младши стоеше на вратата. Лицето на десетгодишното дете бе наполовина изцапано с кал, косите му бяха целите сплъстени и в сивите му очи се четеше крайно удивление. Смачканите му учебници се полюшваха завързани за края на един ремък, който то не изпускаше.
— Тате, какво й е на мама? И… и какво е това?
— Тичай към библиотеката — обърна се елфът към Прентис. — Не трябва да губим никакво време. Ти знаеш какви книги ми трябват — всичките белези на опияняване изведнъж изчезнаха.
Духът на Прентис се прекърши. Съществото го бе изиграло. Жан старши се изправи с намерението да отиде в библиотеката.
— И никакви човешки неща — предупреди го елфът, — никакви прикрити мисли, никакви номера… Твоята жена е все още заложница. Аз мога да използвам мозъка на ларвата, за да я убия, той е много подходящ за тая цел. Не бих искал да го направя. Член съм на Елфическото етично общество и ние проповядваме внимателно отношение към млекопитаещите, така че можеш да разчиташ на моите благородни принципи, ако правиш онова, което ти казвам.
Прентис усети, че го обзема непреодолим, натрапчив подтик. Пристъпи тежко към вратата.
— Тате, то може да говори! — извика Жан младши! — То казва, че ще убие мама! Не излизай!
Баща му вече бе излезнал от стаята, когато чу елфът да казва:
— Не ме гледай така втренчено, ларво. Няма да навредя на майка ти, ако изпълняваш точно каквото ти кажа. Аз съм елф, добър дух. Ти знаеш кои са добрите духове, разбира се.
Прентис стигна до входната врата, когато чу пискливия детски глас на Жан младши, последван от писъците на Бланш в трептящо сопрано.
Силната, макар и невидима нишка, която теглеше Прентис вън от къщата, изведнъж изплющя и изчезна. Той се олюля назад, съвзе се и се спусна обратно по стълбището.
Бланш, разтреперена от случилото се, седеше с гръб към един от ъглите и прегръщаше разплакания Жан младши.
На бюрото си видя деформирана черна черупка, която покриваше противно пихтиесто леке, а от него се изцеждаше на капки някаква безцветна течност.
Жан младши подсмърчаше и плачеше хистерично:
— Аз го ударих. Аз го ударих с моите учебници. То причиняваше болка на мама.
Измина един час и Прентис усети, че светът възвръща нормалния си ритъм, изпълвайки отново с живот онзи непонятен промеждутък, останал след съществото от Авалон. Самият елф бе вече станал на прах в пещта зад къщата. Единственото нещо, останало от него, бе противното петно до единия крак на бюрото му.
Бланш имаше все още нездрав вид. Говореха си шепнешком.
— Как е Жан младши? — попита Прентис.
— Гледа телевизия.
— Добре ли е?
— О, той е много добре, но аз ще имам седмици наред кошмари.
— Зная. Така ще е и с мене, докато не го премахнем от съзнанието си. Не мисля, че един ден тук отново ще се появи някое от тези… същества.