— Не мога да опиша дори колко ужасно беше — каза Бланш. — Аз през цялото време чувах всяка дума, която то казваше, дори когато бях във всекидневната.
— Предавало ти се е по телепатичен път.
— Не можех да се движа. После, след като ти излезе, успях да се поразмърдам. Опитвах се да изкрещя, но успявах всичко на всичко да простена и да изхленча. След това Жан младши го смачка и аз изведнъж се освободих. Не мога да разбера как се случи.
— Мисля, че аз зная — Прентис усети известно мрачно задоволство. — Намирах се под неговия контрол, защото приех, че то съществува. То те държеше в шах чрез мене. Когато излезнах от стаята, увеличаващото се разстояние го затрудни, то не можеше да използва пълноценно моя мозък като психическа леща и ти започна да се движиш. През това време аз стигнах до входната врата, елфът си помисли, че е време да се прехвърли от моя мозък към мозъка на Жан младши. И сгреши.
— Коя беше грешката му? — запита Бланш.
— Той предполагаше, че всичките деца вярват в добрите духове, но грешеше. Сега в Америка децата не вярват на добри духове. Те никога не са чували за тях. Те вярват в Том Корбет, в Хопалонг Касиди, в Дик Трейси, в Хауди Доди, в Супермен и в редица други неща, но не и в добри духове.
Елфът не е могъл да проумее внезапните културни промени, настъпили с комиксите и телевизията. Затова, когато се опита да завладее мозъка на Жан младши, не успя. И преди да успее да възстанови психическото си равновесие, Жан младши го надви в паниката си, защото си помисли, че ти си наранена. Това беше краят.
Стана така, както винаги съм казвал, Бланш. Древните фолк-мотиви от легендите оцеляват само в съвременните списания за приказки. Съвременните приказки са чиста храна за възрастните. Проумяваш ли най-накрая мисълта ми?
— Да, скъпи — отговори Бланш смирено.
Прентис мушна ръце в джобовете си и се засмя тихо:
— Знаеш ли, Бланш, следващия път, когато видя Уолт Ри, мисля да му намекна, че пиша измишльотини. Време е съседите да знаят с какво се занимавам.
Жан младши влезна в кабинета на баща си с огромна филия хляб, намазана с масло. Търсеше нещо, което да му избистри неясните спомени. Баща му го потупваше непрекъснато по гърба, а майка му пъхаше в ръката му я филия хляб, я парче кейк и детето започна да забравя случая. Ето там върху бюрото беше онова голямо грозно нещо, което можеше да говори…
Всичко се случи толкова бързо, че се оплете в съзнанието му.
Момчето тръсна рамене и на светлината на следобедното слънце огледа наполовина изписаната страница на машината на баща си, после купчината листа до нея.
Прочете някои от тях, сви устни и промърмори:
— Виж ти. Отново духове. Все същите измишльотини за деца — и излезе от кабинета.