— Няма да ги намериш — каза съседът на Крист. — Криминалните са ти ги взели.
— Те пък какво ще ги правят?
— Ох, че си! Снимка на жена?
— Ами да.
— Ами за сеанс.
И Крист престана да пита. В кесията Крист държеше стари писма. А новото писмо и новата снимка — нова малка паспортна снимка, си пазеше в левия и единствен джоб на рубашката.
Крист спеше както винаги — не в сън, а в забрава. И се събуди с едно усещане: че днес трябва да се случи нещо хубаво. Крист бързо се сети. Чистата дреха! Крист стовари натежалите си крака от дъсченото легло и отиде в кухнята. Пациентът от вчера посрещна Крист.
— Суша я, суша я. На печката я суша.
Изведнъж Крист почувства, че го облива студена пот.
— А писмото?
— Какво писмо?
— В джоба.
— Не съм разкопчавал джобовете. Да не би да имам право да ви разкопчавам джобовете?
Крист протегна ръце към дрехата. Писмото беше запазено, едно влажно писмо. Дрехата беше почти суха, а писмото беше влажно, с вадички вода или сълзи. Снимката беше измита, протрита, обезобразена, и само в най-общи черти напомняше лицето, познато на Крист.
Буквите на писмото бяха протрити, измити, но Крист знаеше цялото писмо наизуст и разчете всяко изречение.
Това беше последното писмо, което Крист получи от жена си. Той го запази за кратко. Думите от това писмо скоро напълно избеляха, разтвориха се, пък и Крист спря да е сигурен в текста. Снимката и писмото окончателно се изтриха, угаснаха, изчезнаха след някаква особено щателна дезинфекция в Магадан по време на фелдшерските курсове, които превърнаха Крист в истинско, а не в измислено колимско божество.
Никаква цена не беше голяма за курсовете, никаква загуба не изглеждаше прекалена.
Така Крист беше наказан от съдбата. След зрял размисъл, след много години Крист призна, че съдбата е права. Той още не беше придобил правото на това чужди ръце да му перат дрехите.