Свърна от Джорджтаун Пайк и се насочи към портала на ЦРУ. Обикновено автомобил под наем щеше да има проблеми с минаването, но охраната позна Рап и след бърза проверка на товарния отсек той беше пуснат. Остави микробуса на паркинга за посетители близо до главния вход и набързо изкачи стъпалата до фоайето. Пред него вдясно се виждаха бюрото на охраната, металните детектори и пропускателните врати-въртележки. Рап окачи личния бадж на врата си и мина покрай голямата статуя на Дивия Бил Донован, придържайки се през цялото време до лявата стена. Веднага след статуята зави вляво в един малък вестибюл и оттам изкачи няколко стъпала вдясно, докато не се озова на малка площадка. Точно пред него се намираше личният асансьор на директора. Прокара баджа си през сканиращото устройство. Миг по-късно вратата на асансьора се отвори и той вече се качваше към седмия етаж.
В чакалнята нямаше никого. Дори бодигардовете на Кенеди не се виждаха никъде. Рап почука два пъти на тежката врата на кабинета и влезе. Директорката седеше зад бюрото си с телефонна слушалка до ухото.
Тя се усмихна студено на Мич и каза на човека на телефона:
— Нямам представа за какво говориш. В момента стои пред мен.
Рап попита шепнешком кой е.
Кенеди се плъзна със стола си напред.
— Изчакай малко. — Натисна бутона за задържане на разговора и вдигна очи към Рап. — Том Рич от „Таймс“ е.
— Този предател? Какво иска?
— Вестникът утре ще излезе с материал за нас. Иска да чуе и нашата гледна точка.
Рап си погледна часовника. Беше 7:04 вечерта. „Таймс“ щеше да пусне за печат изданието си за Източния бряг много скоро.
— За какво е материалът?
— Основно за операцията ти в Кипър. Че правосъдното министерство, ФБР, Държавният департамент и гръцкото правителство ни имат голям зъб. Че ние с теб ще сме без работа другата седмица и че може и да ни съдят.
— Ти какво му каза?
— Отказах да коментирам.
— Добре.
— Бил чул, че си изчезнал. Вероятно си избягал от страната, за да се скриеш от правосъдието.
— Доста си измисля. — Посочи телефона. — Пусни го на микрофона.
Кенеди натисна мигащия бутон и отново се обърна към журналиста:
— Том, Мич Рап е в кабинета ми. Искаш ли да го питаш нещо?
— Значи все пак шпионинът се завърна от север? — Репортерът като че се забавляваше от ситуацията.
Рап се беше срещал веднъж с него на някакво официално мероприятие. Беше ги запознала покойната му съпруга. Тогава тя работеше като кореспондент на Ен Би Си от Белия дом и двамата с Рич посещаваха едни и същи места.
— Изненадан съм, господин Рич. Не предполагах, че човек с леви убеждения като вас може да е почитател на творчеството на Джон Льо Каре.
— Той ми е любимият писател. „Шпионинът, който се завърна от север“… По-хубаво от това здраве му кажи. А и знаете, че съм независим. Като всички добри журналисти знам как да не намесвам политиката в моите статии.
— Да, сигурно. — Рап долови приповдигнатата тържественост в тона му. Като повечето егоцентрични репортери и той сигурно вече се виждаше как изнася реч след награждаването му с „Пулицър“.
— Чуйте, аз съм леко притеснен откъм времето, но се питах дали не бихте искали да коментирате по темата, която ще обсъжда утрешната ми статия.
— Виждам, че сте отделили доста време, за да се запознаете с версията на другата страна.
— Крайните срокове са кофти нещо. Как ще коментирате нападките, че сте изтръгнали фалшиво признание чрез мъчения от гръцкия гражданин на име Александър Декас?
— Записвате ли разговора в момента?
— Разбира се.
— Много ви благодаря за доброто отношение, Том.
— Хайде, Мич. Знаете как се играе тази игра.
— Така е, Том. — Рап се усмихна на Кенеди и попита: — Само се питах… вие сте евреин, нали?
Журналистът помълча, след което отговори, вече с по-сериозен тон:
— Не виждам какво общо има това с темата.
— Ами, знам колко се гордеете вие, репортерите, с вашата неутралност, но се чудех колко горд ще сте с „Пулицъра“ са, когато някой побъркан ислямист взриви ядрена бомба и изпепели Израел. — Кенеди го погледна притеснено. Той се усмихна и се доближи до микрофона. — Поне ще имате утехата, че сте останали неутрален докрай.