Но най-много я притесняваше вероятността във всичко това да има пръст беларуската мафия. Русия и Беларус бяха много близки. Между техните разузнавателни служби съществуваше много добро взаимодействие. Не винаги, но в повечето случаи Майка Русия получаваше от по-малкия си брат каквото поискаше. Ако беларуската мафия беше участвала в планирането на атентата срещу кортежа, със сигурност КГБ беше в течение. Като разполагаше с подобна информация, КГБ можеше да подкопае устоите на новата администрация.
Тя се унесе някъде към пет часа и синът я събуди в осем и петнайсет. Той закъсняваше за училище, а тя — за работа. Обикновено Кенеди щеше да изпадне в паника, но щом хвърли око на първата страница на „Ню Йорк Таймс“, си каза, че съвещанието може да почака. Тази сутрин атмосферата в Ленгли нямаше да е много здравословна. Нейни дългогодишни колеги, някои от тях приятели, ще претеглят възможностите си. Много от тях ще стигнат до извода, че е време да се разграничат от Кенеди. Закъснението само щеше да засили слуховете и напрежението, но нямаше какво да се направи.
След като остави Томи в училището, през останалия път до Ленгли в служебната кола тя чете статията. Прочете я два пъти и двата пъти се усмихна. Рап се оказа прав за две неща. Първо, Рич определено се заблуждаваше, че ще получи „Пулицър“ за материала си. Второ, нещата щяха да станат много забавни.
Когато слезе от асансьора, и двете секретарки говореха по телефона. На бюрото я чакаше цяло тесте с розови листчета, на които бяха написани имената на обадилите се. Шийла, с нейния тежък грим и червена коса, я погледна отчаяно, сякаш искаше да изкрещи „Помощ!“. Кенеди се усмихна, поздрави ги и влезе в кабинета си.
Вътре вече я чакаха трима души. Бяха седнали около конферентната маса. Кенеди остави куфарчето си зад бюрото, затвори вратата и прибра кашмиреното си палто в гардероба. Разкопча сакото на синия си раиран костюм. Беше го облякла заради пресконференцията. Отиде при масата и се присъедини към заместник-директора по разузнаването Чарлс Уъркман, заместник-директора по операциите Хосе Хуарес и заместник-директора Роджър Билингс. И тримата седяха мълчаливо, поставили длани на лакираната дървена повърхност на дългата маса. Очевидно чакаха тя да заговори първа. Кенеди отиде в дъното на кабинета, където на стената в рамка беше окачен американският флаг с подписи върху него. Беше изваден от развалините на Световния търговски център.
— Извинете ме за закъснението — каза тя. Понечи да седне, но забеляза вестник „Ню Йорк Таймс“ в папката с докладите за нея. — Искате ли нещо за пиене?
И тримата отказаха, като поклатиха глави. Кенеди седна и постави очилата за четене върху кожената си папка. — Е, какво сте ми подготвили тази сутрин?
Хуарес седеше вляво от нея. Кръговете под очите му бяха по-черни от всякога. Сигурна беше, че Том Рич снощи го е потърсил за коментар и още по-сигурна беше, че Хуарес е отказал. Що се отнасяше до другите двама, за тях не знаеше. Те бяха свестни, но не можеха да се похвалят с арогантните и безпардонни маниери на офицер от Службата за нелегални операции. Хуарес беше преживял доста критични задгранични операции и не можеше да се изплаши нито от разследването, нито от един нов директор. Уъркман и Билингс обаче бяха чиновници-писарушки. Те бяха прекарали по-голямата част от кариерата си тук, във Вашингтон. Имаха семейства и красиви крайградски къщи. Уъркман беше с три деца, а Билингс — с четири. По-големите им деца вече учеха в колеж, което засилваше финансовия натиск върху семействата. По-малките пък щяха да се запишат в колеж. И двамата наближаваха петдесетте и ако изритаха Кенеди, и двамата разполагаха с необходимата квалификация и стаж да заемат поста й. Което от тяхна гледна точка тази сутрин беше много вероятно. От друга страна, Хуарес знаеше, че никога няма да му дадат шефското кресло. Нямаше изискани маниери и имаше неприятния навик винаги да казва истината в очите на властимащите.
За да стане директор на ЦРУ, човек трябваше да бъде предложен от президента и утвърден от Сената. Много от президентите бяха на мнение, че им е необходим човек като Хуарес, който да служи като баланс на всичките блюдолизци наоколо. Със Сената положението обаче беше по-различно. Особено с по-старите сенатори, имащи зад гърба си по три и повече мандата. Те се смятаха за богопомазани и виждаха във всяко несъгласие признак на неуважение. Хуарес не понасяше тези хора и изобщо не се стараеше да прикрива чувствата си към тях. Уъркман и Билингс, от друга страна, полагаха много усилия, за да се харесат на политическите старци.