— Да потегляме, Тим.
Шофьорът превключи на скорост и освободи спирачката. Тежката лимузина се понесе по тясната павирана алея. Двете коли спряха пред портала и включиха сигналните сини светлини на решетките си. Другите коли от колоната чакаха на улицата. Лимузините заеха местата си и Ривера даде команда да потеглят отново. Докато се движеха, продължаваше да оглежда наоколо. В този танк бяха в пълна безопасност, но човек трудно можеше да се отучи от придобитите навици. Старата павирана улица беше толкова неравна, че всички заподскачаха, когато колоната набра скорост. Стигнаха до Уисконсин Авеню, където движението беше спряно и в двете посоки в продължение на пет пресечки. Лимузината намали, за да вземе десния завой, и после отново ускори. Двигателят „Детройт“ с дванайсет клапана и мощност петстотин конски сили заръмжа монотонно.
Ривера се вглеждаше в лицата на пешеходците, които се бяха спрели, за да наблюдават кортежа. Всичко това беше нормално. В службата му викаха „спиране и зяпане“. Отпред, на около половин пресечка от тях, един мъж привлече вниманието й. Почти беше закрит от едно дърво и държеше нещо в ръката си. Макар мъжът да носеше червена бейзболна шапка и тъмни слънчеви очила, тя забеляза, че той напрегнато се взира в колоната. Изведнъж, сякаш искаше да се скрие от някого, той изчезна зад дървото. Преди Ривера да проумее видяното, мощна експлозия изхвърли лимузината във въздуха и после настъпи мрак.
1
От прозореца на кабинета на седмия етаж Айрини Кенеди се загледа в снега навън. През нощта се беше натрупал още сняг. Зимата в столицата беше приказно вълшебна, когато валеше сняг. Той беше мокър и тежък и покриваше всеки клон, всяка статуя и пейка в парка. Градът изглеждаше замразен и в известна степен това беше самата истина. Постът на Пенсилвания Авеню 1600 се заемаше от един тежко болен и вече неспособен да изпълнява задълженията си президент. Неговият новоизбран наследник щеше да положи тържествено клетва за встъпване след една седмица. Обикновено единственото, което се правеше в последната седмица, бяха помилванията. Юристи, лобисти и големи финансови играчи се редяха на опашка, за да молят президента да помилва някого, който беше извършил престъпление или който беше обвинен в извършване на престъпление. Политиката толкова беше загрубяла, че понякога само приятелството на човек с президента можеше да му навлече нежелания интерес към него на специален прокурор. А с този интерес неминуемо идваха и сметките за хонорари на адвокатите. За отиващите си президенти бързо се превръщаше в традиция с помощта на вълшебната пръчица да премахват тези законови проблеми. Помилванията бяха свързани и със строителство. Трябваше да се построи нова президентска библиотека, а това не беше никак евтино. Трудът на този президент в последните дни от мандата му се състоеше главно в подготвянето на почвата за уреждането на някои проблеми.
Тези мисли трябваше да занимават и Кенеди в момента, но не я занимаваха. Като директор на Централното разузнавателно управление тя трябваше да лобира и за собственото си помилване, но умът беше зает с проблемите на поверената служба. Всеки преходен период между президентските администрации беше изпълнен със страшно много стрес, а този още повече. До встъпването на новата администрация нацията беше без решително и целеустремено ръководство и това правеше всички уязвими. Освен това бяха плъзнали слухове, че новата администрация се кани да развее голямата метла. Което не беше изненада за Кенеди. Айрини си знаеше, че в мига, в който излязат окончателните резултати от изборите, вече няма да работи в ЦРУ. Всъщност го разбра още преди няколко седмици, когато от Центъра за глобални операции към управлението я предупредиха за нападението — атентатът, който стана в събота в края на октомври.
Кортежът на кандидат-президента Джош Алекзандър беше взривен от кола-бомба. Алекзандър и подгласникът му се разминаха на косъм със смъртта. Лимузината беше изхвърлена във въздуха от експлозията, но външната армирана обвивка на колата издържа. Алекзандър остана невредим, а кандидатът за вицепрезидент Марк Рос получи изкълчване на рамото и драскотина над лявото око. Втората лимузина нямаше късмет. Предната част на колата се пръсна от ударната вълна и изложи съпругата на Алекзандър и тримата агенти от Тайните служби на прякото попадение на нагорещените от експлозията газове. И четиримата бяха буквално изпепелени за части от секундата. Загинаха още петнайсет души, а други трийсет и четири бяха ранени, седем от тях тежко.