Някакъв мъж вдигна ръка и се изправи, закривайки картината, предавана от камерата. Веднага се включи другата камера, която показа репортера отпред. Докато той говореше, в долната част на екрана се изписаха името му и вестникът, в който работеше. Казваше се Сам Коен, кореспондент от Белия дом на „Ню Йорк Таймс“.
— Директор Кенеди, вярно ли е, че ЦРУ е отвлякло господин Декас от дома му?
Камерата отново показа Кенеди.
— Бих предпочела думата „заловило“.
— Значи не отричате?
Тя стисна устни и отговори:
— Не.
Коен си записа в бележника и продължи с въпросите:
— Отричате ли, че Мич Рап е прострелял заловения четири пъти в коленете и дланите?
Тя отново отвърна само с една дума:
— Не.
Журналистът остана видимо изненадан.
— Тези травми от мъчения ли бяха причинени? Рап ли го измъчва?
— Тези травми бяха нанесени при задържането на заподозрения, но ти прибързваш с въпросите, Сам.
— С цялото ми уважение, директор Кенеди, мисля, че е чудовищно да се измъчва човешко същество в каквато и да било ситуация. Нашият закон казва същото. Изтезанието на заподозрян, чиято вина тепърва предстои да бъде доказана, е изопачаване и манипулиране на истината.
— Ако той беше невинен и наистина беше измъчван, щях да се съглася с теб.
— Вие не ни показахте нищо, което ясно да доказва, че този Декас е извършил атентата срещу кортежа. Някак не мога да си представя как някой бива прострелян в коленете и дланите при арестуването му.
Кенеди се усмихна и отговори:
— Не можеш, защото ме прекъсна, Сам. Изглежда, в „Ню Йорк Таймс“ е практика да си вадите заключения, без да разполагате с всичките факти.
Усмивката накара Рос да се замисли. Тя се усмихна така, както го прави шахматист, когато опонентът му сам влиза в капана. Нещо не беше наред. Не така си я беше представял. Та нали пресата трябваше жива да я изяде. Тя се обърна към екрана и натисна дистанционното, фотографията на Декас остана, но към нея се присъедини друга, на която той беше по-млад.
— Господин Декас в действителност не е гръцки гражданин. Истинското му име е Гаврило Газич и се издирва от Юготрибунала в Хага за военни престъпления. Газич по произход е босненски сърбин, подозиран в избиването на над трийсет мъже, жени и деца по време на гражданската война. Преди пет години той се е преместил в Кипър с фалшива самоличност и е основал компания за доставка на хуманитарни помощи в страдащите от масов глад региони на Африка. След като прегледахме информацията, събрана в офиса и дома му, смятаме, че може би е извършил над шестнайсет убийства през последните десет години. Сред жертвите му са представители на ООН, хуманитарни работници, политици, военни водачи, генерали и поне един журналист.
Гарет отмести поглед от телевизора и попита:
— Какви, по дяволите, ги говори?
Но преди Рос да отвърна, Кенеди продължи:
— Господин Газич сам призна участието си в случилото се във Вашингтон миналия октомври.
— Това признание го направи, преди или след като беше прострелян четири пъти? — раздаде се отново гласът на Сам Коен от „Таймс“. Този път той не стана от мястото, си.
Кенеди насочи вниманието си към него и същевременно на екрана се появиха две нови фотографии. Пребледнели лица на мъртъвци.
— Докато държеше под наблюдение Газич в Кипър, екипът на ЦРУ видя с очите си как той уби тези двама души. Още не знаем кои са те, но имаме причини да мислим, че са руснаци. Също така смятаме, че са били изпратени да премахнат Газич, защото този, които го е наел да взриви кортежа на новоизбрания президент Джош Алекзандър, е искал да се отърве от свидетелите.
Ето един кратък откъс от признанието на Газич. Не мога да ви го пусна целия, защото той ни каза някои неща, които още са следствена тайна. — Тя отново натисна бутон и на екрана се появи записан с думи откъсът от признанието. Секунда по-късно се чуха и гласовете:
— Как влезе в Щатите? Внимавай. Помисли си хубаво какво ще ми отговориш. Ако ме излъжеш, ще е лошо за теб.
— Предния ден пристигнах в Ню Йорк със самолет.
— На кое летище кацна?
— „Кенеди“.
— А експлозивите?
— Те бяха подготвени тук.
— Къде?
— В Пенсилвания.
— Щата Пенсилвания?
— Щата. А сега ми бий морфин.
— Още не. Засега обаче се представяш добре. Значи взимаш от Пенсилвания микробуса, докарваш го във Вашингтон… Кога? В петък?
— Не. Нали ти казах, че в петък пристигнах в Ню Йорк.