— Значи беше в Пенсилвания в нощта на петък срещу събота?
— Да… Да! Микробусът ме чакаше и аз го докарах във Вашингтон рано сутринта в събота. Намерих уреченото място, паркирах го и зачаках. Когато дойде време, го взривих. Толкоз по въпроса. А сега ми дай морфин.
Гарет скочи на крака.
— Това са глупости… нали? Искам да кажа… тя го е скалъпила. Нали?
Рос беше скръстил ръце и подпрял брадичката си с юмрук. Без да поглежда към Гарет, той се сепна:
— Млъкни, за да чуя какво казва.
— Директор Кенеди — обади се отново Коен, — този запис кога беше направен? Преди да бъде прострелян заподозреният или след това?
— Какво намекваш, Сам?
— Когато някой е прострелян в двете колене и после го разпитват, логично е да предположим, че ще признае всичко, само и само да облекчат болката му. Това се нарича принуда чрез насилие. И ако Мич Рап го е прострелял, преди да го разпита, в тази страна няма да се намери и един съдия, който да приеме записа за доказателство пред съда.
— Не знам дали си наясно, Сам, но тази работа е изключително опасна. Не можеш да пратиш един младеж да залови хладнокръвен убиец като Гаврило Газич. За целта ти е необходим човек като Мич Рап. Не викаш „Стой!“, не му показваш полицейската си значка, не му четеш правата. Просто го обезвреждаш както можеш, за да не направиш компания на онези двама мъртъвци. Колкото до въпроса ти дали признанието е било добито чрез принуда или не, мисля, че записът красноречиво говори сам по себе си. — Тя остави на екрана фотографията на Газич. — Това е човекът, взривил бомбата, от която загинаха деветнайсет американци. Освен всичко друго ние открихме и някои доста важни улики в дома и офиса му, които ще ни отведат до поръчителите. Благодаря ви за отделеното време и внимание, готова съм да отговоря на въпросите ви.
В залата отекна от залп от гласове, след като десет кореспонденти скочиха от местата си и с викове започнаха да задават въпросите си.
Рос тихо изруга, а Гарет изстреля цяла тирада от нецензурни изрази и думи.
— И сега какво ще правим, мътните да го вземат? — попита изборният стратег. — Онези задници казаха, че щели да се погрижат за проблема.
Рос остана неподвижен, със скръстени ръце, сякаш щеше да пробие с юмрук брадичката си. Бавно и постепенно той се разтрепери като лист, а лицето му стана яркочервено.
Гарет закрачи пред него и се разфуча.
— Чу ли какво каза кучката? — Спря и с театрален жест посочи телевизора, сякаш Рос не знаеше за кого говори. — Каза, че имат информация. Информация, която ще ги отведе при поръчителите на атентата! Ти чу ли това?
— Да, чух го! — Рос стисна юмруци, готов да смаже този, който го беше довел до сегашното положение. Приближи се до Гарет и с по-нисък тон продължи: — Ще ти кажа какво ще направим, Стю. Още днес ще се качиш на самолета и ще отидеш да кажеш на онези идиоти, че не ми пука кого трябва да убият, но искам тази работа да се потули. Искам да не остане нито един свидетел. Повтарям: нито един. И не им вярвай на глупостите. Те обещаха, че ще се оправят с този тип, и се провалиха. Да не смеят да ми говорят за никакво помилване, преди да заличат всички възможни следи и връзки между тях и този Газич. Достатъчно ясно ли се изразих?
На Гарет не му се ходеше никъде другаде освен в Калифорния, но Рос беше прав. Прекалено близо бяха до победата, за да оставят точно сега всичко да се провали. Освен това на Грийн и хората му не можеше да се вярва.
— Да, ясно. Ще отида.
46
Кенеди напълни съдомиялната и избърса ръцете си с кърпата. Часовникът на микровълновата фурна показваше 10:29. Синът спеше, а кафето беше готово. Те щяха да поискат кафе дори и в този късен час. Тя мина през трапезарията и влезе в хола. Погледна през прозореца. Един мъж разхождаше златистия си ретривър. Кенеди разпозна първо кучето, а после и собственика му. Бяха Руки и съседът й, господин Сочерай.
Макар Айрини да харесваше квартала, вече беше решила да се премести. Потомак Палисейдс според нея беше най-приятният район на Вашингтон. Не най-скъпият или най-престижният, но именно това го правеше най-приятният. Кварталът беше стар, с големи къщи и с по-големи от обичайното морави. Морави, които собствениците сами косяха. Кенеди не косеше сама моравата си, а ползваше услугите на едно момче от квартала. След година — две Томи щеше да поеме мъжките задължения. Потомак Палисейдс не беше от онези огромни градски спални. Тук всички хора се познаваха.
Майка живееше на около километър от Фоксхол Вилидж. Тя се беше опитала да я накара да дойде при тях, но старата жена искаше да е независима и Айрини уважи желанието й. Потомак Палисейдс се простираше по източния бряг на река Потомак. С красивия си зелен ландшафт и тучна растителност мястото приличаше на райски кът, иначе недалеч от властовия център на страната. По права линия разстоянието до Белия дом беше по-малко от пет километра. Шест, ако трябваше да се заобикаля реката. Единствената причина, поради която мислеше да се премести, беше, че изпитваше уважение към тихия квартал и жителите му. Споменаването на ЦРУ изнервяше хората. Във Вашингтон институцията като че не предизвикваше такова поляризиране на мненията. Почти всеки имаше познат, който работеше или беше работил в управлението. Когато тези хора отидеха на мач или пазаруваха в магазина, около тях нямаше никаква тайнственост.