Да си директор на ЦРУ обаче беше нещо съвсем различно. Скоро след като тя пое високия пост, от Ленгли смениха всичките прозорци в къщата с бронирани и монтираха стоманени врати и рамки, покрити с имитация на дърво. Искаха да усилят още повече охраната, като сложат триметрова ограда около къщата. Тя обаче отказа. Вместо това те оформиха терена около къщата трудно преодолим, инсталираха в земята сензори за натиск, лазерни и микровълнови сензори. В мазето беше изградено скривалище и цялата сграда беше претърсена два пъти из основи за подслушващи устройства. Специалист по обезвреждане на експлозиви с немска овчарка проверяваше всяка сутрин колата й, преди тя да тръгне за работа. В мазето изградиха контролен пулт на охраната — своеобразен мозъчен център на цялата изключително скъпа охранителна система. Можеха да направят къщата по-добре защитена само ако я бутнеха и после я построяха наново.
След като бяха предприети всички тези защитни мерки, друга група от ЦРУ направи анализ на евентуалните заплахи срещу директора. На първо място в списъка им стоеше предложението тя да се премести в дом с дълга автомобилна алея. Сегашната къща беше само на някакви си десет-единайсет метра от улицата. Всеки терорист с няколко хиляди долара на разположение и елементарни познания по химия можеше просто да влети с кола в двора и да изравни мястото със земята. Добре дошли в света след единайсети септември. Тя беше смятана от потенциалния противник за стратегическа мишена и на съседите и нямаше да им стане приятно, ако разберяха, че спокойният им квартал може да се превърне в кота нула.
Кенеди пренебрегна опасностите. Родителите също бяха поемали рискове, и то не по-малки. Баща навремето беше работил в ЦРУ. Беше шеф на резидентура в Бейрут през 1983 година, когато сградата на посолството беше взривена от кола-бомба. Приемната майка работеше в Държавния департамент. Родителите на Кенеди се бяха развели, когато тя беше на шест. Оказа се, че майка не беше готова за света на международното разузнаване. Още като дете Кенеди напусна Щатите и прекара в чужбина до двайсетгодишна възраст. Тя живя в Кайро, Дамаск, Багдад и Бейрут, преди светът коренно да се промени. Когато се разхождаше по бейрутските улици, а в далечината се чуваше стрелба и снарядите от минохвъргачка избухваха само на пресечка от нея, тя изобщо не предполагаше, че насилието може да се премести и в идиличния Потомак Палисейдс.
Когато президентът Хейс реши да не се кандидатиращ за втори мандат, Кенеди се отказа от намерението си да се премести. След като Алекзандър и Рос спечелиха изборите, окончателно реши да не напуска квартала. Кенеди беше изключително възпитана жена. Винаги се държеше любезно и рядко влизаше в спорове. Беше си избрала чисто мъжко поприще и добре разбираше, че само присъствието е достатъчно да потиска самочувствието на вашингтонските политици и чиновници мъже. Томас Стансфийлд, нейният духовен наставник, често я предупреждаваше за опасностите, които могат да възникнат при работата с мъже, опитващи се непрекъснато да доказват правотата си. Кенеди избягваше повечето вражди, като се отнасяше с уважение, но твърдо. Също така се стремеше да не се поддава на клюките и политическата конюнктура. Беше се опитала да приложи този подход и към Рос, но явно при него не действаше. Нищо кой знае какво, дреболии, но дреболиите често говореха по-красноречиво за хората.
Например Рос имаше навика редовно да закъснява за срещи. Спомни си как Стансфийлд веднъж каза, че ако някой редовно закъснява, той спада към една от трите категории. В първата според него влизаха идиотите-гении. Този вид хора бяха изключително вещи в своята област, но много разсеяни и вечно витаеха в облаците. Като за бавноразвиващи се той обясни, че те са блестящи умове в работата си, но пълни кретени в автобуса. Към втората категория спадаха перфекционистите, които не можеха да оставят една работа недовършена, за да започнат следващата. На тях никога не им достигаше времето. Рядко се издигаха във властта и се нуждаеха от умело ръководство. Третата категория — тази, която беше най-неприятната, се състоеше от егоцентрични маниаци. Тези хора не само си мислеха, че времето им е по-важно отколкото на останалите, но и непрекъснато изпитваха необходимост да си го доказват, като карат другите да ги чакат.