Кенеди определено беше притеснена. Погледна още веднъж през прозореца дали не светят фарове. Рап и Дюмонд бяха казали, че са открили нещо интересно и че ще дойдат да го покажат. В миналото тя винаги се беше стремяла да разграничава служебния от личния си живот, особено когато се отнасяше до високопоставени политици. Рос и тук я затрудни. Сякаш го опозна напълно с всичките му недостатъци едва тази сутрин. Така или иначе той още не беше положил клетва като вицепрезидент. Ако се беше обадил и я беше попитал какво мисли за статията, щеше да го разбере. Ако беше поискал среща с нея, щеше да негодува, но пак щеше да се съгласи. Но да се появява така неканен беше проява на крайна безочливост. Сякаш изпитваше нужда да я види съкрушена и отчаяна.
От другия край на улицата блеснаха бели ксенонови фарове. Секунди по-късно до тротоара пред къщата рязко спря сребристо ауди. Дюмонд и Рап слязоха от колата и тръгнаха по пътечката. По-младият, Дюмонд, вървеше спокойно, вторачен в някакво портативно устройство в лявата си ръка. Рап крачеше с грацията на атлет. В движенията му нямаше никакво перчене. Непрекъснато въртеше глава, като радар, търсещ потенциалните въздушни нарушители. Тя си спомни, че Мич беше все така нащрек и когато преди много години го беше вербувала от „Сиракюз“. Отиде до таблото на охранителната система в антрето и набра кода за дезактивиране. Някъде зад стената се чу слабото бръмчене на електронен мотор, който отключи трите стоманени щифта на бравата.
Кенеди отвори вратата и веднага направи впечатление изненаданата физиономия на Дюмонд.
— Какво има?
— Чакай малко. Ще ти кажа след минута. — Той влезе вътре и продължи да работи на суперминиатюрния си лаптоп.
Рап затвори вратата и целуна Айрини по бузата.
— Томи спи ли?
— Да. Утре е на училище.
Той свали палтото си и го подаде на Кенеди. Дюмонд беше прекалено съсредоточен в екрана на компютъра, за да се съблече, и продължи по коридора натам, откъдето миришеше на кафе. Рап и Кенеди го последваха.
— Някой иска ли кафе? — предложи домакинята.
— Аз. — Мич се подпря на черния кухненски плот. Погледна Дюмонд, който изобщо не обърна внимание на въпроса.
— Хей, приятел?
Маркъс откъсна очи от екрана.
— А?
— Кафе?
— Добре.
— А вълшебната дума?
— Моля — каза Дюмонд, отново залепен като хипнотизиран за компютъра. — Със сметана и захар.
Кенеди наля две чаши и извади сметаната от хладилника. Подаде едното кафе на Рап.
— И какво открихте? — Постави втората чаша на масата, до купата със сметаната и захарницата.
— Засега нищо конкретно, но имаме интересни следи — отговори Мич. — Миналия октомври Гарет е пътувал за един ден до Швейцария.
— Още една октомврийска изненада. — Кенеди намекваше за конспиративната теория, според която хора на Роналд Рейгън тайно се бяха срещали с членове на иранското правителство, за да преговарят за освобождаването на американските заложници, след като Рейгън беше победил Картър на изборите през 1980 година.
— Разполагаме само с датите на отлитане и кацане. Нямаме представа с кого се е срещал. Преди пътуването обаче е звънял няколко пъти в една женевска банка. Но и тук не знаем с кого е говорил.
— Електронна поща?
— Все още се опитваме да ги проследим. Този тип има поне шест различни адреса и сигурно получава на ден по стотина писма.
— А Рос?
— Той е бил в Швейцария миналия уикенд на някаква екологична конференция. Ривера ми даде списък с хората, с които се е срещал там. Сверихме ги с нашата база данни и се натъкнахме на едно любопитно име: Жозеф Шпейер.
— Аз познавам ли го? — попита Кенеди.
— Не, но по стечение на обстоятелствата той е президент на швейцарската банка, в която Гарет е звънял през октомври.
— Какво ни е известно за тази банка? Рап посочи Дюмонд.
— Маркъс работи по въпроса. Изглежда е една от на старите и потайни финансови институции в Женева.
— И доколкото разбирам, най-трудните за проникване — намеси се Дюмонд, без да отделя очи от лаптопа.
— В момента това ли правиш?
— Не, друго. — Той дори не беше пипнал кафето си. Ръцете му бяха заети с клавиатурата.
Кенеди насочи вниманието си отново към Рап: