Някаква отцепническа група от „Ал Кайда“ седмица преди атентата беше отправила закана, че ще осуети американските избори. Веднага след взрива Кенеди добре си представи как американският народ ще реагира на подобна чужда намеса в демократичния процес. Две седмици по-късно прогнозата се потвърди. В деня на изборите Джош Алекзандър и Марк Рос получиха рекорден брой гласове, което направо ги изстреля към Белия дом. Скоро след изборите Рос започна да прави изявления пред пресата, че възнамерява кардинално да преразгледа дейността на ЦРУ. Това си беше намек за прочистване на службата.
Въпреки че двайсет и три години от живота бяха минали в управлението, Кенеди не прие заканите лично. Не си струваше. Хората си бяха заявили намеренията. След една седмица щеше да стане мирна смяна на властта. Нейната главна задача сега беше да унищожи всяко късче информация, което можеше да се върне като бумеранг и да удари нея или някой от хората й. Обтегнатите отношения с Рос се дължаха най-вече на факта, че той беше един отмъстителен задник. Едва ли щеше да се задоволи само да я изгони от ЦРУ — нея, първата жена директор на управлението. Предчувстваше, че той ще я гори на бавен огън, да разследва делата през следващите десет години. И след всичко, което беше вършила, подобна мярка беше съвсем резонна.
Кенеди отмести очи от снежната покривка и погледна часовника си. Закъсняваха. Сигурно беше заради снега. Беше събота сутринта, Кенеди почти винаги работеше по това време. И поне още една седмица щеше да е така. Защото доколкото познаваше администрацията, щяха да отнемат паролата и ключа-магнитна карта, когато дойдеше в понеделник — началото на работната седмица. Такъв беше стилът на Рос. Щеше да го направи колкото се може по-болезнено и унизително за нея.
Имаше и плюсове, разбира се. Или поне тя се успокояваше с това. Беше на четиридесет и пет и беше отдала двайсет и три години от живота си на ЦРУ. Имаше красив десетгодишен син, с когото все не се удаваше възможност да прекарва повече време. Скоро той щеше да навлезе във възраст, в която нямаше да иска изобщо да разговаря с нея. Преждевременното напускане на управлението щеше да позволи да прекарва по-дълго с него. Във Вашингтон не беше тайна, че тя вече си беше оплела кошницата. Беше получила предложения да преподава в два местни университета, три предложения от агенции за стратегически изследвания и още едно от частна фирма за сигурност. И то без да си мръдне пръста. Стремеше се да запази позитивната си нагласа. Казваше си, че пред нея се откриват страхотии възможности, но в края на краищата нищо не можеше да се сравни с високата мисия и с хората, с които беше работила досега. Това я измъчваше най-много.
На вратата се почука и вътре влезе Скип Макмахън. Кенеди се усмихна.
— Извинявай, че закъснях — каза едрият, висок метър и деветдесет специален агент от ФБР. — Като завали сняг, хората в този град си губят ума.
— Няма лошо, днес е събота.
Макмахън носеше голямо куфарче. Гой прекоси стаята и целуна Кенеди по бузата.
— Какво се е случило? Да не си решила да се омъжиш и да ме поканиш за кум?
Кенеди се усмихна и го подкани с жест да седне.
— Кафе или чай?
— Кога си ме видяла да пия чай?
Тя наля на Макмахън чаша кафе и гой седна на канапето. Куфарчето остана затворено. Кенеди му подаде чашата и се настани на стола до него.
Агентът от ФБР продължи:
— Очаквах вече да си си опаковала багажа и да си готова да си тръгнеш.
Кенеди отпи от чая си.
— Да не би да ти е известно нещо, което аз още не знам?
— Много смешно. — Макмахън огледа облицования с дървена ламперия кабинет и игнорира престорената наивност.
Стените бяха покрити с фотографии на хора и места. Някои от фотографиите сами говореха за себе си: бивши директори на ЦРУ, кулите-близнаци, Берлинската стена. Други бяха по-неясни: бебешка ръчичка стиснала пръста на бащата, разрушена сграда и мъж, плачещ пред нея, група арабски жени, покрити в черно от главата до петите, вървящи по прашна улица. Макмахън беше идвал в този кабинет много пъти. По природа любознателен, той беше разпитвал Кенеди за някои от фотографиите. Реакцията винаги беше една и съща. Тя само се усмихваше и сменяше темата. Хрумна му, че това може да е последната възможност да разбере каква е символиката в тези загадъчни снимки.