— Той тръгна. — Отпусна бутона и погледна седналия зад волана Хакет. — Знаеш си работата, Кевин. Дръж се малко на дистанция и виж дали някой друг не го следи.
Черният седан мерцедес потегли. Полетът от Вашингтон отне общо шест часа и единайсет минути. Излетяха в 11:47 вечерта и с промяната на часовите пояси кацнаха в Женева пет минути преди пладне, цял час преди да се приземи самолетът на Гарет. По пътя никой не спа. Имаше прекалено много неща да се свършат. Дюмонд влезе в Интернет и проникна в мрежите на няколко различни хотела, докато не откри къде ще отседне Гарет. В хотел „Бо Риваж“ на крайбрежната Ке дю Монблан, с изглед към Женевското езеро. Ако имаше работа в банката на Шпейер, изборът на този хотел беше резонен. Оттук до банката пътят беше само няколко минути пеша. След като анализираха системата за резервации на „Бо Риваж“, те си запазиха стая на същия етаж, на две врати от тази на Гарет. Срещу стаята на политическия консултант нямаше друг хотел с пряка видимост към прозореца му и затова трябваше да поставят скритите микрофони в самото помещение. След като преминаха митническия контрол, се насочиха към чакащите ги два еднакви черни седана мерцедес със силно затъмнени стъкла и бял микробус „Фолксваген“. В багажниците на седаните намериха цял арсенал от оръжия със заглушители, а в багажния отсек на микробуса — оборудване за следене. Всички бяха обучени официално освен Коулман и Стробъл, които носеха пилотски униформи. Двамата се качиха в единия мерцедес и паркираха пред терминала на „Ер Франс“. Рап, Дюмонд и Хакет се качиха на микробуса и последваха Брукс и Уикър, които потеглиха с другия мерцедес към „Бо Риваж“. Брукс и Уикър се настаниха в хотелската стая докато останалите от екипа отидоха в „Д’Англетер“ на няколко пресечки оттам. Рап и придружаващите го изчакаха там, докато новобрачната двойка не монтира „бръмбарите“ в стаята на Гарет.
В това време Дюмонд успя да вкара номерата от паметта на мобилния телефон на Гарет в системата „Ешелон“ на Агенцията за национална сигурност (АНС). ЦРУ си сътрудничеше тясно с АНС по международните въпроси. Никоя от тайните служби не искаше да си признае, че следи американските граждани в чужбина. Затова бяха разработили система, която можеше да подслушва телефоните за определени кратки периоди, най-много за ден или два. После записите моментално биваха изтривани от системата, сякаш изобщо не са съществували. Електронните адреси на Гарет също бяха добавени към списъка. Засега най-трудната част от операцията беше да резервират места за Брукс и Уикър в ресторант „Льо Берн“. Уикър пъхна в ръката на управителя в „Риваж“ стодоларова банкнота. Нужни бяха още две банкноти със същата стойност, за да си осигурят маса в ресторанта.
На седалката до Рап лежеше лаптоп. Екранът беше разделен на четири. Уикър и Брукс вече бяха пристигнали в „Льо Берн“ и бяха поставили няколко миниатюрни камери и микрофони в бара, ресторанта и тоалетната. Дюмонд наблюдаваше всичко от микробуса, който беше паркиран на половин пресечка от заведението. В момента екранът показваше картини от улицата отвън ресторанта, от входната врата на ресторанта — с изглед отвътре и още два вътрешни изгледа към масите за ядене. Маркъс записваше всичко.
49
Гарет подрани с няколко минути и трима мъже в смокинги веднага му препречиха пътя. В „Льо Берн“ не пускаха дори в бара, ако нямаш резервация за вечеря в ресторанта. По-ниският от тримата го поздрави любезно на френски, но остана непреклонен. Гарет не обърна внимание на репликата и каза, че има среща с Жозеф Шпейер. Тяхната нагласа се промени автоматично. Единият му взе палтото, другият започна да сипе хвалебствия към изтъкнатия женевски банкер, а третият изчезна навътре.
Шпейер се появи секунди по-късно. За разлика от Гарет изглеждаше така, сякаш беше излязъл от корицата на мъжко списание. Носеше тъмносиво сако с много леко райе, сякаш скроено по поръчка. Панталонът му стоеше точно по мярка, а ръчно изработените светлокафяви италиански обувки бяха в тон с рамката на очилата му и завършваха ансамбъла. Оредяващата му светлокестенява коса беше подстригана късо и сресана леко напред.
Тъкмо отидоха на бара, когато влязоха четирима мъже. Двама от тях бяха направо огромни: високи към два метра и тежащи по сто и петдесет килограма. Всичко в тях красноречиво говореше, че са бодигардове. Двамата по-възрастни мъже по средата бяха Сай Грийн и Александър Гордиевски. В известен смисъл външностите им бяха противоположни. Грийн, излъчваше спокойствие и самоувереност. Постоянният му тен, пригладената назад черна коса, ризата без яка, златният ланец и часовник и двуредният син спортен блейзър бяха запазена марка на свръхбогатите. В сравнение с него Гордиевски изглеждаше блед като платно. От кестенявата му коса не беше останало почти нищо освен островчетата отстрани и отзад на черепа, където я беше оставил да порасне по-дълга. Костюмът му беше прекалено лъскав, а полото под сакото определено беше купено от някой европейски битпазар.