— Тук всичко е готово — докладва по радиостанцията. — Ще изпратя асансьора. И да се разберем, до един час всичкият боклук трябва да е прибран и опакован.
Банкерът беше пребледнял като тебешир и силно трепереше. Рап се приближи до него.
— Нека това да ти е за урок, Жозеф. Ако си честен с мен и не си навредил на страната ми, с теб подобно нещо няма да се случи. Но, кълна се, ако ме излъжеш или се опиташ да ме изиграеш само веднъж, ще свършиш като тези алчни задници.
53
Кенеди стискаше дамската си чанта в едната ръка и всекидневния доклад за президента или ВДП в другата. Вече бе загубила бройката колко пъти сама беше връчвала ВДП на президента Хейс, но през последните години това се беше случвало поне четири пъти седмично. ВДП на практика представляваше строго секретен вестник, подготвян от Службата за анализи и печат към ЦРУ. Хейс го четеше всяка сутрин заедно с няколко други несекретни вестника.
Тя спря пред личната трапезария на президента и се усмихна на агента от Сикрет Сървис, застанал на пост. Директорката на ЦРУ не беше спала добре, но Рап нямаше никаква вина за това. Когато Кенеди си легна, той беше на летището и се приготвяше за излитане. Апартаментът на Грийн беше почистен основно, а труповете — откарани далеч от мястото. В момента я тормозеха други проблеми. Трябваше всичко да стане, както го беше замислила, иначе положението щеше да стане още по-жалко. Най-трудното беше да спечели доверието на няколко личности. Личности, които носеха значки и се бяха клели да спазват закона и да защитават конституцията. В замяна можеше да им предложи само възстановяване на справедливостта. Нямаше съмнение. Алтернативата беше да излезе и да направи публично разкритие, а после да гледа безпомощно как Америка потъва в хаос и повсеместна параноя.
Кенеди почука на вратата и влезе. Президентът Хейс седеше на личната си маса. Беше с бяла риза и вратовръзка. Както винаги той беше взел четирите вестника: „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Поуст“, „Вашингтон Таймс“ и „ЮЕе Ей Тудей“. Стюардът му, Карл, ги подготвяше всяка сутрин.
— Айрини — президентът се надигна бавно, — мисля си, че точно тази част от работата ще ми липсва най-много.
Тя дочу някакъв шум откъм кухнята.
— Имате предвид готвенето на Карл ли?
Президентът се засмя.
— Какво толкова необикновено има в купа с боровинки и половин грейпфрут?
Карл се показа иззад ъгъла с чиния в ръката и каза:
— Вината не е моя, че минахте на здравословна храна. — Той постави чинията между вестниците и се обърна към гостенката с много по-любезен тон: — Как сте тази сутрин, директор Кенеди?
— Благодаря, добре, Карл.
— Броите минутите до оттеглянето му от поста?
— Няма да е същото, нали?
— Да, колко тъжно. Спомням си как веднъж ми вадиха зъб. И тогава бях много разстроен.
Президентът се засмя на шегата. Обичаше закачките на стюарда с филипински произход.
— Какво искате за ядене? — обърна се Карл към Кенеди. — И моля, само не си поръчвайте другата половина от грейпфрута.
Тя възнамеряваше да си поиска точно това, но за да не разочарова Карл, отговори:
— Какво ще кажеш за един омлет?
— Ще имате най-вкусния.
Той отново се скри в кухнята. Кенеди се обърна към президента и му подаде ВДП.
Хейс го взе и го подържа замислено във въздуха.
— През живота си никога не съм съжалявал за нищо каза. — Особено след като се разболях от Паркинсон.
— И това е една от най-възхитителните ви черти, сър.
— Е, както Карл уместно подметна, минутите ми изтичат и днес сигурно ще ме подлудят. Затова още сега искам да ти кажа колко много значиш за мен.
— Благодаря ви, сър.
— Наистина е така, Айрини. Ти нито веднъж не ми даде неразумен или прибързан съвет. Ще ми липсват закуските с теб. — Той я прегърна силно. — Ще ми дойдеш на гости в Охайо. Сигурно ще взема при мен и Карл.
Двамата се засмяха и отново седнаха. Карл донесе на Кенеди чай и доля кафе в чашата на президента. Хейс прехвърли ВДП, но с неохота. До края на мандата му оставаше малко повече от ден и от него вече не зависеше почти нищо. Освен това в момента мислеше за нещо друго.
— Значи си сигурна, че Рос и Гарет са изфабрикували гнусната статия в „Таймс“?
— Да — отвърна тя с абсолютна увереност.
— Той ми се обади вчера.
— Кой? — попита тя, макар и да знаеше отговора.
— Рос. Каза, че иска да заровим томахавката на войната.
— И това добре ли е?
— Не му вярвам.
— Тогава се доверете на интуицията си.
Хейс погледна притеснено през прозореца.