— Фотографията с арабската жена — в Саудитска Арабия ли е правена.
— Не, в Йемен.
— Защо си я сложила в рамка?
— За да ми напомня за подчинението на жените в арабския свят.
Макмахън кимна.
— Така си и мислех.
Кенеди се засмя.
— Какво? — попита той.
— Всъщност снимката не е за да ми напомня за ролята на жените в арабския свят. Това в действителност е екип командоси от „Делта форс“, които са тръгнали да пратят много поздрави на един тип, който… ъ-ъ-ъ… да кажем, че не играеше честно по правилата.
— Майтапиш ли се? — Макмахън стана и разгледа фотографията по-отблизо. — На кого са видели сметката?
— Секретна информация.
— Поне хванаха ли го?
Тя кимна.
— Добре тогава. — Той се върна на канапето. — Та каква е тази работа със сутрешната среща?
— Познаваш ли Кап Бейкър?
— Стратегът-републиканец ли?
— Да.
— Той ли е загадъчната личност, заради която ме замъкна дотук?
— Той ме увери, че е в твой интерес.
На лицето на Макмахън се изписа раздразнение.
— Защо, за Бога, трябва да се виждам с политическа проститутка, при това републиканец?
Кенеди си погледна часовника и не отговори.
— Защо, по дяволите, той не дойде да се срещне с мен в сградата „Хувър“?
Преди тя да отговори, на вратата се почука.
Секунда по-късно в кабинета влезе Кап Бейкър. Ако не беше характерната му бяла коса, можеха и да не го познаят. Бяха свикнали да го гледат по телевизията винаги с костюм, скъпа риза и модна вратовръзка. Според слуховете той взимаше за консултациите и лобистките си услуги по осемстотин долара на час. Тази сутрин Бейкър беше с ботуши, бежов панталон и фланелена риза. На дясната си ръка беше преметнал зимно пухено яке. Веднага след него влезе втори човек, облечен в костюм.
— Извинете ни за закъснението — каза Бейкър с плътния си баритон. — Пътищата са в ужасно състояние.
Кенеди стана, за да посрещне дошлите.
— Няма нищо. — Протегна ръка за поздрав. — Кап.
Ръкуваха се.
— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем. Знам, че е малко необичайно.
Агентът също стана, но запази мълчание. Бейкър се обърна към него:
— Обещавам ви, специален агент Макмахън, че няма да си загубите времето. — И сякаш доловил недоволството и презрението на Макмахън, не си направи труда да му подаде ръка. Вместо това посочи към мъжа, който беше дошъл с него. — Това е адвокатът ми, Чарлс. Той няма да остане дълго. Седнете. — Бейкър ги подкани с жест. — Седнете.
Макмахън и Кенеди заеха местата си, а Бейкър и адвокатът му се настаниха на двата малки стола срещу агента от ФБР. Кенеди предложи чай или кафе, но Бейкър отказа.
— Не, благодаря. Чака ме самолет за Вейл. Трябва да се измъкна от града, преди всички откачалки да са се събрали за инаугурацията.
— Вейл — повтори Макмахън. — Бих ви взел за почитател на Аспен.
Бейкър се усмихна.
— Аспен е ски курортът на демократите, агент Макмахън. Вейл е предпочитаното от републиканците място.
— Брей, животът бил жесток — отвърна той.
Бейкър го изгледа. Усмивката не изчезна от лицето му.
— Жесток като вас. Вие сте твърде предсказуем. Не ме познавате, но не ме обичате. Лошо няма. След около пет минути аз ще изляза през тази врата и ние никога няма да се видим отново.
— Вярно ли? — попита заинтригуваният Макмахън.
— Да, и вие ще запомните тази среща за цял живот.
— Че защо така?
— Защото това, което ще ви дам, ще промени живота ви.
— Наистина?
— Да, но преди да започнем, трябва да свършим една работа.
Бейкър се обърна към адвоката си и кимна. Адвокатът отвори голямо куфарче и извади една папка. Подаде я на Бейкър, който я отвори и измъкна от нея три договора. Единия запази за себе си, а останалите два раздаде на Кенеди и Макмахън.
— Какво е това? — попита агентът.
— Споразумение за поверителност. Бих ви казал да го прочетете, но не разполагам с много време. Просто обърнете на последната страница и се подпишете, Чарлс ще завери всеки от подписите и после ще можем да продължим.
— Глупости. — Макмахън хвърли договора на масата. — Няма да подпиша нищо.
Бейкър погледна към Кенеди, която набързо измиташе документа.
— Айрини?
Без да вдига очи от листа, тя попита:
— Кап, кажи ми какъв интерес имам да подписвам това?