Бейкър остави празния плик на масата до снимките и добави:
— Ами това е.
— Сигурен ли си, че жената на фотографиите наистина е Джилиан Ротбърт? — попита Кенеди.
— Да.
— Кога са правени и как, по дяволите, се добрахте до тях? — попита агентът.
— Мисля, че са направени на първи май, Деня на труда, в имението на Ротбърт в Палм Бийч. И не, не съм наемал никого за тази цел.
— Тогава как, по дяволите, се сдобихте с тях?
— Към мен се обърна човекът, заснел тези кадри.
Макмахън го изгледа критично.
— Значи не сте го наели, но накрая му платихте.
— Има разлика, агент Макмахън. Не твърдя, че съм ангел. Политиката е жесток и суров бизнес. Тъй като се съгласихте да подпишете декларацията за поверителност, направо ще ви изложа фактите. Да, платих за снимките. И платих доста. Всичко беше законно. Съжалявам само, че не ги унищожих още когато за пръв път ги взех в ръцете си.
— Защо? — попита Кенеди.
— Защото позволих на егото ми да вземе връх и в крайна сметка това костваше на моя кандидат кабинета в Белия дом.
— Как така? — попита Макмахън.
— Хората, които мразя от сърце, се броят на пръсти. Двама от тях са Марк Рос и Стю Гарет.
Кенеди и агентът се спогледаха и Макмахън изрече:
— Напълно споделяме чувствата ви към тях.
— Е, месец след началото на кампанията моите хора водеха с осем точки. Може би знаете как се провеждат социологическите проучвания — някои хора вдигат телефона, други не, някои казват, че ще гласуват, но не гласуват, а освен това тези проучвания като цяло са пристрастни, с предпочитания към демократите. Така че осемте точки само четири седмици преди изборите са си огромна преднина, особено ако си от отбора на републиканците. Изобщо не исках да купувам тези фотографии, а още по-малко да ги използвам. Поне не и да ги давам на пресата.
— Тогава защо ги купихте? — продължи да упорства Макмахън.
— За да ги извади от играта — отговори вместо Бейкър Кенеди.
— Точно така. Важното в изборите беше да държим под контрол колкото може повече фактори. Щях да се намразя за цял живот, ако позволях подобни неща да ми мътят водите. Логично беше снимките да нанесат поражение на Алекзандър, но човек предполага, а Господ разполага. Разумният подход е нищо да не се оставя на случайността. Тогава имахме много пари и затова платих за тях.
— Това е единствената причина да ги купиш? — попита Кенеди също с леко скептичен тон.
Бейкър се ухили.
— Имаше и още една, по-малка причина. — Той се намести в стола и кръстоса крака. — Исках да накарам Гарет и Рос да се поизпотят.
— Изпратили сте ги на тях? — Агентът ахна от изненада.
— Само няколко. Наредих лично да ги доставят в хотелската стая на Гарет по време на кампанията в Далас.
— Той разбра ли, че вие сте му ги пратили?
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Може и да се е досетил, но аз направих всичко възможно да замета следите, за да не може да стигне до мен. Но с фотографиите изпратих и послание.
— Какво послание.
— Изпратих му само три фотографии. На гърба на всяка от тях написах с черен флумастер по една дума.
— Каква дума?
— Няколко думи: „Никога няма да спечелиш.“
— Имали сте за уреждане стари сметки? — попита Кенеди.
— Би могло да се каже и така. Бяхме в срещуположни лагери по време на някои доста мащабни битки.
— Нека позная — обади се отново Макмахън. — Любимата ви вербална нападка срещу него е била „Никога няма да спечелиш“.
— Всъщност той беше този, който непрекъснато ми го повтаряше.
— И решихте да му натриете носа.
Бейкър кимна.
— И ако бях оставил нещата така, сега аз щях да се готвя за инаугурацията, а те — посочи фотографиите на масата — още щяха да са живи.
— Какво искате да кажете? — попита Макмахън.
— Джилиан и мъжът, с когото се е срещала.
Агентът взе една от снимките и посочи човека под президентшата.
— Този човек е мъртъв?
— Този човек е специален агент Мат Кеш от Сикрет Сървис.
2
Макмахън не можеше повече да седи спокойно. И преди се беше сблъсквал с подобни случаи, но никога на толкова високо ниво. Инстинктът му подсказваше, че са изправени пред истински кошмар. Службите за сигурност бяха призвани да поддържат реда в обществото.
Съществуваха правила, закони и те трябваше да бъдат налагани и прилагани. Хората, които ги прилагаха, по принцип бяха много дисциплинирани и сериозно се отнасяха към работата си. И още повече, когато разследваха престъпление. А при сензационно престъпление като това разследващите трябваше да мислят и за съдебния процес. Обикновено прокурорите излизаха на сцената на по-късен етап, но в случая те щяха да висят на главите на полицаите и да следят стриктно всяка тяхна стъпка.