Бомбата, която републиканецът-акула току-що му беше хвърлил в скута, сега го караше да преосмисля всички версии и събрани доказателства, върху които той стотиците агенти бяха работили месеци наред. Искаше му се да отхвърли видяното като глупост. Да каже на Бейкър да си вземе плика и декларацията за поверителност и да ходи да се гръмне. Но колкото и да му беше неприятно да го признае, интуитивно усещаше, че тук се крие нещо много по-голямо.
Де да можеше сега да накара Кенеди да разчупи леда и да заговори. Едва ли. Не беше в стила й. Тя беше прекалено умна, за да го стори. Защото, доколкото разбираше, това беше капан. Айрини сигурно знаеше за него от седмици. Тази бъркотия никак не му харесваше. Той спря да крачи из стаята и се обърна към нея:
— Откога знаеш за това?
Тя си погледна часовника.
— От около шест минути.
Макмахън изгледа спокойната физиономия и с мъка успя да потисне яда си. Той обичаше Кенеди и имаше доверие, но в крайна сметка тя си оставаше шпионин. Професионален разпространител на лъжи и измами. Искаше му се да вярва, но не можеше. Насочи вниманието си към Бейкър.
— Защо трябва да ви вярвам? И сливи ли имахте в устата два месеца, та не казахте на никого?
— Не съм светец, агент Макмахън. Не ме е страх от време на време да заобикалям правилата. Особено когато става дума за глупавите и сковани закони за финансиране на изборите. Но това… — посочи към фотографиите. — Ако някой от противниковия лагер се беше възползвал користно от тях, щяха да бъдат преминати всички граници.
— Но има едно голямо „ако“, а вие не отговорихте на въпроса ми. Защо чакахте досега? Защо не направихте разкритие на следващия ден след експлозията?
— Шегувате ли се? Съпругата на опонента-президентски кандидат бива изпепелена от кола-бомба и според вас аз трябва публично да оглася купчина порнографски снимки с нея и бодигарда й, който също загина в експлозията. Щяха да ме нарочат за най-големия негодник в историята на политиката.
— Не съм казал, че трябва да ги огласявате публично. Защо не ги дадохте на мен?
Бейкър стана и махна с ръка.
— В момента сте в положение, в което аз бях в седмиците след атентата. Освен че тогава аз продължих да се занимавам с кампанията. Кампания, която за малко не спечелихме. Удивително, нали? — Той грабна якето си от стола. — Не исках да повярвам в това. Събитията се развиваха страшно бързо през последните две седмици. Първо бяха погребенията, а после Алекзандър реши да продължи с дебатите, макар че ни информираха, че ще се откаже. Бяхме като участници в уличен бой, на които са им завързали ръцете зад гърба. Не можехме да се защитаваме. Оставаше ни само да стоим безпомощно и да търпим нанасяните ни удари.
— И все пак ще ви попитам отново: Защо точно сега? Защо мълчахте през тези два месеца? — продължи да го притиска Макмахън.
— Защото не исках да приема със съзнанието си видяното. Може да ви прозвучи високопарно, но аз наистина вярвам в тази страна. Вярвам в двупартийната система. Вярвам в мирната смяна на властта и доколкото можах да си създам впечатления за Джош Алекзандър, той е порядъчен човек. Нямам намерение да руша институции и да злоупотребявам с вярата на хората в правителството, но… — замълча.
— Но какво?
— Марк Рос и Стю Гарет са нехранимайковци! Същински нехранимайковци!
Грубият език стресна дори Макмахън.
— И двамата са патологични лъжци — продължи Бейкър. — Колкото повече мислих по този въпрос, толкова повече се убеждавах, че те наистина са способни на подобен преврат.
— Всичко това е страхотно — реагира саркастично агентът, — имам предвид личното ви мнение, но разполагате ли с поне едно доказателство, че вицепрезидентът е инсценирал бомбен атентат срещу кортежа, в който той самият се е возел?
— С доказателства не. — Бейкър поклати глава. — Но с филм — да. И повярвайте ми, агент Макмахън, следях отблизо вашето разследване. В действителност дори вече четох доклада, който ще представите на президента в понеделник. Пълен е с предположения и е оскъден откъм факти. Да, направили сте всичките стандартни лабораторни анализи на бомбата. Вашите хора са много добри в тези работи, но освен лабораторната експертиза останалото е съшито с бели конци. Вие не знаете откъде е дошъл микробусът или как експлозивите са влезли в страната. Но най-фрапиращото е, че в случая дори няма атентатор самоубиец, а всички добре знаем, че ислямските радикални фундаменталисти с радост жертват живота си заради каузата.