— Виж какво, темерут такъв — думите бяха произнесени грубо, но тихо. А на лицето се беше изписало престорено възхищение. — Ти сам ме избра за задачата. Трябва да се държа като твоя съпруга. Ние сме на сватбено пътешествие. Когато хората отиват на сватбено пътешествие, те се целуват, говорят си, държат си ръцете, демонстрират взаимната си любов.
— Тоест? — Рап се обърна към нея, но погледът му остана насочен към кафенето. Носеше черни слънчеви очила „Персол“, които напълно скриваха очите му.
— Никой няма да повярва в легендата ни, защото ти се държиш все едно аз изобщо не съществувам.
— Хората непрекъснато се карат по време на сватбеното си пътешествие.
— Ние се карахме вчера.
— Вчера бяхме в Истанбул. Никой от тези хора тук не знае, че сме се карали.
— Писна ми от твоето мрачно настроение. — Тя свали дланта си от бедрото му и се облегна назад. След миг и усмивката изчезна от лицето й. — Добре, така да бъде. Ще се караме.
Брукс стана с бързина, която изненада дори Рап. Столът се катурна, а тя се хвана за кръста и извика:
— Майка ми добре ми казваше да не се омъжвам за теб! — Взе чашата с вино от масата.
Рап стисна зъби и прошепна:
— Сядай веднага! Всички ще ни видят. Престани да правиш сцени.
— Знам, че правя сцени! И ще правя, щом искам! Ти си пълен задник — каза и с огромно удовлетворение изля чашата с виното върху синята риза и бежовия панталон на Рап, след което демонстративно си тръгна.
Мич остана като вцепенен. Хората от съседните маси гледаха към него и се подсмихваха. Тази година беше лоша. Най-лошата в живота му. Всяка нощ заспиваше с мисълта, че той е виновен за смъртта й. Всяка сутрин се събуждаше с надеждата, че всичко е било само кошмар. Но, уви. Нероденото дете, което тя носеше в себе си, другите деца, каквито несъмнено щяха да имат — цял един живот, изпълнен с мечти и светли спомени, си беше отишъл безвъзвратно, а той не можа да го предвиди и да го предотврати. Това беше другият му проблем, фактът, че се беше оставил да го изненадат, че го бяха сварили неподготвен, направо го изяждаше отвътре. Той беше позволил да го промени, да го обнадежди, че от него може да излезе не само убиец.
Вероятно тя щеше да успее, но едва ли промяната щеше да е драстична. С такава професия, или по-скоро призвание, беше трудно да се научиш да правиш друго. Особено когато от теб зависеше толкова много. Той самият не желаеше да се отказва от миналото си. Винаги имаше още една задача, още една операция, която трябваше да се проведе. Тя все му казваше да остави другите да воюват на фронта. Той обаче беше виждал по-младите си колеги, дори беше обучавал някои от тях. Те имаха още доста да се потрудят, за да го стигнат. На трийсет и девет, той беше в апогея си. Коленете и гърбът му не бяха като едно време, но той още можеше да се състезава с младоците. Годините натрупан опит му помагаха за това.
Ако трябваше да повтори живота си, не би се колебал да направи избора. Би се отказал от всичко само и само да прекара още един ден с нея. Търсенето на нейните убийци беше единственото, което го движеше в деветте месеца, последвали след смъртта й. След това опита с хапчета. В началото му помагаха да заспи. Но след още месец те започнаха да го подлудяват и той ги изхвърли. Тогава започна да пие. Взе самолета за Париж, слезе в Швейцария и изчезна за два месеца. Пиеше промишлени количества алкохол и цяла седмица прекара в Банкок на опиумна диета. Дори през това време преспа с две жени. Мимолетните забежки само засилиха чувството му за вина. Накрая, в последните дни на октомври, една вечер се събуди в хотелската си стая в Калкута и включи телевизора на „Скай Нюз“. Така научи за атентата срещу кортежа. Видя в огледалото подпухналото си червено лице и кървясалите си очи и разбра, че е стигнал до ръба на пропастта. Оттук нататък имаше два изхода — или да се върне в Щатите и да се захване отново с работата си, или да се пропие до смърт. Рап имаше много ценни качества, но най-ценното беше, че винаги оцеляваше.
Когато го видя отново, Кенеди се зарадва, но все още имаше някои въпроси, а Рап не беше много добър в даването на отговори. ЦРУ леко настръхваше, когато негови офицери потъваха вдън земя. ФБР също го набеляза. Кенеди го предпази доколкото можа и каза на разследващите, че Рап си е взел отпуск. Логично. Всички знаеха за смъртта на жена му. Рап обаче имаше врагове в правителството и те също искаха отговори. В типичния си маниер той им каза да вървят на майната си и така само влоши положението си. Накрая трябваше да се намеси президентът. Главнокомандващият стовари гнева си със страшна сила върху онези, които поставяха под съмнение лоялността на Рап. Студената война отдавна беше свършила. Противникът вече не се занимаваше с превербуване на агенти. Новата война се водеше срещу тероризма и мисълта, че Рап е преминал от другата страна на барикадата, беше абсурдна.