— Къде си? — попита Рап.
— В Атина.
— Докарай си задника веднага в Кипър.
— Какво се е случило?
— Мисля, че не сме единствените, които дебнем нашия човек.
— В момента съм на летището. Ще видя кой полет е най-удобно да хвана и ще дойда при теб.
Рап затвори и продължи да върви. Тъкмо мислеше какъв да е следващият му ход, когато решението се появи във вида на пластмасов манекен във витрината на магазин близо до следващото кръстовище. Точно от това се нуждаеше — нови дрехи и добър изглед към двамата мъже.
4
Празнуващите в хотел „Алекс“ бяха в добро настроение. Друго и не можеше да се очаква, след като никой от тях не беше платил и долар през целия уикенд. Специално тази конференция за опазването на околната среда беше от най-предпочитаните. Ден на семинари и дискусии и два дена каране на ски и охолство в един от най-луксозните ски курорти в Европа. На сцената някаква рок група свиреше кавъри на „Грейтфул Дед“. В това време събралата се тълпа от музикални инвалиди, повечето от които бяха с побелели коси, подскачаше упорито, имитирайки някакво подобие на танц, при вида на който професионалистите от шоубизнеса или щяха да се разплачат, или да се спукат от смях.
В дъното на салона стоеше Марк Рос с вечната усмивка на лицето. Той беше посещавал това събитие пет пъти досега като щатски сенатор. Участниците винаги се бяха държали любезно и мило с него, но днес направо го ухажваха като кралска особа. Рос беше постъпил хитро и беше приел тази кауза още преди години. Ако човек искаше да се издигне до върха на Демократическата партия, много важно беше да се ползва с авторитет. Нищо друго не влияеше така положително на автобиографията на политика както ролята на ревностен защитник на околната среда. Това бяха редовите бойци, хората, с чиято помощ се печелеше вотът. Хората, които подковаваха електората, като разпращаха хиляди електронни писма и създаваха свои сайтове в Интернет, посветени на вълнуващите ги проблеми. Рос ценеше онова, което те бяха направили досега за него и което може би щяха да направят за него в бъдеще. Той вече обмисляше следващия си ход. Осем години не бяха чак такъв дълъг срок. Съществуваха обаче определени ограничения. В момента беше на върха на политическата си кариера. Едно стъпало по-надолу от абсолютния апогей. Сега беше мигът да се устреми към своя Олимп и да се радва на благоволението на онази прослойка от обществото, разполагаща с най-силна власт и влияние.
Най-важната му задача за целия уикенд беше да уважи поканата и да отиде на партито на Йозеф Шпейер в планинската му вила. „Мъртвешките глави“ не бяха добре дошли там. Партито беше само за истинските тежкари — кралски величия от Европа, модни икони от Париж, Лондон, Ню Йорк и Милано, международни финансисти, медийни магнати, обичайните филмови или рок звезди, политически акули и ултрабогати меценати. С други думи, всички онези красиви хора, които се возят на частни самолети, купонясват здраво, плащат с тлъсти чекове и после отлитат на следващото парти или в някое от именията, които притежават. Опазването на природата за тях означаваше да накарат прислугата си да събере за рециклиране пластмасовите бутилки от скъпата минерална вода. Някои от тях стигаха и по-далеч, като си купуваха малолитражни коли, но го правеха само за да отидат с тях на гости на приятел през уикенда. Те не се разделяха с лимузините си, огромните джипове, луксозните седани и спортните коли.
За Рос да присъства на партито на Шпейер беше абсолютно задължително. Така щеше да се отърка в онези с неприлично многото пари. Хората, които можеха да си позволят да изхарчат накуп един милион долара, защото толкова беше печалбата от акциите само от предната седмица. Той беше добре дошъл в тази среда още от самото начало. Беше висок и сравнително красив. Но не по-маловажен беше фактът, че самият той беше натрупал малко състояние на Уолстрийт, заради което приятелите мултимилионери се отнасяха с уважение към него. Свръхбогатите много по-лесно и охотно пишеха чекове на хора, които вече бяха част от техния клуб. Правеха го, защото си мислеха, че един събрат по класа милионер едва ли би ги измамил с парите.
Рос се ръкува с още няколко човека и се обърна към вратата. Миризмата на канабис беше доста натрапчива. Майкъл Браун, агентът от Тайните служби, който отговаряше за охраната му, застана намръщен на няколко крачки от него и го последва навън.
— Какво има, Майкъл? — попита го усмихнат Рос.
— Не употребявам наркотици, сър. Никога не съм употребявал.
— Няма защо да ме лъжеш — изрече спокойно Рос. — Няма да те издам на никого.