Хората се разведриха и неколцина се усмихнаха. Група мъже дори се разсмяха и поискаха Шпейер да им прости за внесената тъжна нотка.
— Ще си помисля. Но знайте, че на моите партита няма да търпя повече депресиращи разговори. Започнете веднага да се веселите или догодина няма да ви поканя — изрече тези думи с театрална изразителност и гостите, с изключение на Рос и манекенката, се разпръснаха.
— Искам да ви покажа нещо, господин вицепрезидент — обърна се домакинът към Рос.
— И то е?
— Моята нова винарна.
— Може ли да дойда и аз? — попита манекенката.
— Боя се, че не скъпа. Само за мъже. — Шпейер хвана Рос за ръката и го поведе през хола. Някои се опитаха да ги спрат и да ги заговорят, но домакинът само им се усмихна и продължи по пътя си. Стигнаха до антрето, където до външната врата стояха на пост специален агент Браун и двама негови колеги. Агентите видяха как охраняваната от тях персона и домакинът се приближиха до дървена врата, която сякаш водеше към килер или изба, но всъщност беше вратата на асансьор.
Агент Браун се обърна към колегата си отляво:
— Не ми каза, че в къщата има асансьор.
— И аз не знаех — объркано отвърна другият. — Казаха ми, че е килер.
Браун бързо отиде при вратата.
— Господин Шпейер, накъде води този асансьор?
— Към винарната ми.
— Спокойно, Майкъл.
Агентът не обърна внимание на думите на вицепрезидента.
— Във винарната може ли да се влезе от друго място?
— От гаража води една стълба.
Облицованата с дърво врата се отвори с плъзгане. Преди двамата мъже да влязат вътре, Браун препречи пътя им е ръка.
— Трябва първо да проверя помещението — каза и се обърна към двамата си колеги, за да им даде нареждания, но Рос го спря с думите:
— Категорично ти забранявам. Познавам Йозеф от години. Охранителната сигнализация на тази къща е по-добра и от тази на Белия дом. Чакайте ме при вратата и аз ще ви повикам, ако ми потрябвате.
— Но, Сър, знаете, че не мога да ви позволя да влезете вътре без охрана, преди да сме проверили помещението.
— Напротив, можеш и ще го направиш. Върви да чакаш при вратата.
Браун се поколеба, но се примири. Отстъпи настрани и безпомощно изпроводи с очи поверената му за охрана личност. Рос влезе в асансьора с човек, когото Браун почти не познаваше и не знаеше дали може да му има доверие. Вратата се затвори и някъде зад дебелите стени забръмча електрически мотор. Това пътуване бързо се превръщаше в учебник за най-грубите грешки, които не биваше да се допускат при личната охрана. Той се върна при другите двама агенти и си го изкара на тях:
— Искам довечера да опишете в доклада си всичко, което видяхте. И гледайте ясно да се разбира, че той ни е попречил да си свършим работата. — Погледна отново към асансьора и добави: — А сега идете да намерите тази стълба и я дръжте под око.
Асансьорът спря на десет метра под къщата. Вратата се отвори и пред Рос и Шпейер се показа огромна подземна пещера. Подът беше покрит с дялани каменни плочи, излъскани до блясък. Помещението беше изпълнено от дървени рафтове на няколко етажа, на които бяха подредени безброй винени бутилки. Размерите на винарната и липсата на подпорни колони шокира Рос повече от внушителната колекция от вина.
— Йозеф… — само изрече той.
— Знам, знам. Отне ми три години и трябваше да се работи в почти пълна секретност.
— Но защо?
— Тук е Зермат, столицата на природозащитниците. Винарната е издълбана направо в планината. Градските власти никога нямаше да ми издадат разрешително за подобен проект. Достатъчно трудности имах при строителството на къщата. Трябваше да давам подкупи и да се подмазвам на всеки един чиновник и инспектор в местната управа.
Рос пристъпи навътре и огледа пещероподобната зала. На всеки четири-пет метра от тавана висеше кристален полилей. Рафтовете с бутилки заемаха цялото пространство и от двете страни подобно на редиците от пейки в църквите. Вляво от него имаше врата, маса за дегустация и четири кожени стола.
— Колко голямо е това чудо?
— Дълго е трийсет и е широко десет метра.
— Удивително. Как успя да го направиш?
— Докарах семейство албански миньори. Баща и четиримата му синове.
— Колко бутилки имаш?
Изведнъж от сянката някой отговори:
— Около трийсет хиляди.
На десетина метра от тях иззад стелажите се показа мъж. Беше със син блейзър със златисти копчета и бяла риза без яка. Кестенявата му коса беше пригладена назад, което я правеше да изглежда по-тъмна. Беше среден на ръст, пълен. Носът му като че изпъкваше на фона на иначе безличната физиономия.