На Рос страшно му се искаше да е трезвен. Нямаше да е никак зле, ако водеше разговора на ясна глава.
— Сигурен съм, че твоят партньор доста ще се заинтригува, като разбере, че си поръчал да убият дъщеря му.
Грийн стисна зъби и отстъпи назад.
— А ти май си си въобразил, че нямаш никакво участие и вина за случилото се.
— Напротив, имам немалко участие. Едва не загинах.
— Ти си невероятен. По-самовлюбен си и от мен.
Рос отпи от виното.
— Ако питаш мен, ние и без това вече бяхме започнали да настигаме опонентите по резултат. Мисля, че и бездруго щяхме…
— Аз мисля, че си кръгъл идиот! Изобщо не настигахте никого, а дори и да беше така, те щяха да покажат фотографиите на Джилиан, тази малка курва. Всички щяха да видят как прави свирка на онзи проклет агент от Тайните служби. Американците може и да са си позагубили морала през последните години, но за нищо на света нямаше да приемат уличница за първа дама.
— Тези фотографии можеха да се окажат нож с две остриета и за опонентите ни, ако ги бяха публикували.
— Ти наистина си бил голям фантазьор. — Грийн се изсмя. — Трябва ли да ти напомням за онова телефонно обаждане месец след началото на кампанията? Питбулът, който ръководи кампанията ви, беше получил анонимно снимка на Джилиан в доста неприлична поза с онзи хубостник.
— Той беше агент от Тайните служби.
— Именно… а на гърба на фотографията някой беше написал: „Никога няма да спечелиш“. Помниш ли как реагира ти, когато ми се обади? Забрави ли, че буквално плачеше? И ако не ме лъже паметта, ти беше този, който произнесе: „Трябваше да убием кучката.“
Грийн беше с поне десетина сантиметра по-нисък от Рос и навири носа си в лицето му.
— Колкото искаш си вярвай, че нямаш нищо общо с това. Може би е добре за теб да се държиш така с другите хора, но когато си имаш работа с мен, не го прави. Ти си същият негодник като мен. Единствената разлика между нас е, че аз не си фантазирам.
— Аз съм посветил дванайсет години на държавната си служба и определено…
— Посветил си целия си живот единствено и само на себе си. Не си се кандидатирал за Сената, защото си искал да помагаш на хората, а за да удовлетвориш егото си. Така че не ми пробутвай подобни глупости. Много добре знам какво представляваш, макар и ти самият да не си даваш сметка за това.
— Виж какво, Сай, поне прояви малко благодарност.
— Благодарност? За какво? Че съм удостоен с присъствието ти? Ти шегуваш ли се с мен? Единственият човек, който трябва да прояви благодарност, си ти. Без моята помощ едва ли щяха да те изберат. Ти не си си мръднал пръста. Ще ти покажа моята благодарност, когато уредиш да подпишат молбата за помилването ми до една седмица, смятано от днес.
Рос кимна.
— Работя по въпроса, но ще ми трябва повече време.
— Нямаш повече време. Ти ме увери, че можеш да издействаш Хейс да подпише. Затова го накарай да го направи идната събота, когато разглежда другите молби.
— Така и ще направя. — За да промени темата на разговора, Рос попита: — Мъжът, когото нае… погрижи ли се за него?
— Действам по въпроса. Защо?
— ФБР знаят за него.
— Знаят ли, че той е атентаторът?
— Не, но не бива да оставяме нищо на случайността. Трябва да се отървем от него.
— Не се тревожи. — Грийн заканително размаха пръст срещу Рос. — Единствената ти грижа сега е моето помилване.
Рос отпи голяма глътка от виното и се усмихна. Нямаше никаква гаранция, че ще успее да уреди помилването на Грийн. Всъщност дори беше почти сигурен, че президентът Хейс ще го отхвърли категорично, без да се церемони. Което означаваше, че неговият приемник Джош Алекзандър трябваше да започне мандата си с една доста сложна задача. И в двата случая нямаше да е никак лесно. В момента друго не му хрумваше. Той погледна Грийн в очите и вдигна чашата.
— За помилването.
— За помилването. Двамата чукнаха чашите си.
Вицепрезидентът се усмихна и наум добави: „И дано загинеш в някой трагичен инцидент преди идната събота.“
7
Рап внимаваше да не се показва на прозореца. Погледна през телеобектива и настрои фокуса. В полезрението му влезе втори мъж. Рап натисна с показалеца спусъка наполовина и дигиталният фотоапарат автоматично настрои фокуса. Натисна го докрай и направи две бързи снимки. Въздъхна и свали апарата, но продължи да наблюдава улицата.
Сбърчи чело и се запита на глас:
— Кои са пък тези?
Задаваше си този въпрос от няколко часа, но отговор така и не намираше. Беше изпратил снимките на Маркъс Дюмонд в Ленгли, за да ги прекара през системата за разпознаване, но досега нямаше резултат. Системата работеше добре, когато имаше възможност параметрите да се стеснят малко, но Рап нямаше никаква идея откъде са дошли тези хора или пък за кого работят. Каза на Дюмонд да започне с предположението, че са местни ченгета. Кибергеният проникна незаконно в базата данни на полицията на Лимасол, прерови личните досиета, но не откри нищо. После дойде ред на националната полиция и накрая на Гръцката национална разузнавателна служба. И отново не откриха нищо.