Убиецът се изправи и отстъпи от колата. Помаха отново на седналия вътре мъртвец и тръгна по улицата натам, откъдето беше дошъл. Рап бързо хвърли поглед към кафенето, за да провери дали някой няма да го проследи. Едрият, когото беше забелязал по-рано през деня, не се виждаше никъде. Появи се само възрастният собственик. Рап насочи вниманието си към мъжа с бейзболната шапка. Очакваше да свие зад ъгъла и да се изпари, може би да изхвърли якето и шапката и да се върне за останалите двама, ако евентуално се появят. Изкушението да го проследи беше силно, но при толкова много въпросителни щеше да е крайно глупаво да го стори. Това беше кварталът на Декас. Той познаваше всяко ъгълче и всяка дупка тук, а и не се знаеше дали някой не му помага.
Убиецът изненада Рап, като влезе в последната сграда по улицата. Приличаше на жилищна кооперация.
— Какво, по дяволите?… — промърмори Рап.
Огледа сградата и мислено си отбеляза прозорците, в които светеше. След трийсет секунди нищо не се промени — нито светна друг прозорец, нито лампата изгасна в някой от светещите. Воден от инстинкта си, той отстъпи от прозореца две крачки назад. Ако този тип имаше прибор за нощно виждане, сега сигурно седеше в някой от тъмните апартаменти и гледаше към хотела. Ако Рап беше на мястото му, щеше да направи точно това. Отмести се настрани от прозореца и започна да преглежда снимките на екрана на фотоапарата. Когато стигна до необходимия му кадър, увеличи светлината. Качеството не беше много добро, но можа да различи ръката, която непознатият беше промушил през прозореца в колата. Върна се на предния кадър, с блясъка от изстрела. Всичко си дойде по местата. Рап ясно различи пистолета със заглушител.
Това определено беше Александър Декас. И ако той знаеше за мъжа в колата, вероятно знаеше и за другите двама, които го търсеха. Значи целта му беше или да се опита да ги избегне, или съзнателно да ги ликвидира. Съдейки по видяното, по-скоро беше второто. Но защо влезе в жилищната сграда? Отново си припомни едрия, който през деня беше пъхнал парите в джоба на собственика на кафенето. Собственикът явно не гореше от желание да разговаря с бабаита. По-скоро го бяха притиснали да приеме. Сигурно го бяха заплашили. Старият трябваше да избира: или да се обърне към властите, или да предупреди наемателя. А ако наемателят беше Александър Декас, или както му беше истинското име, и старецът знаеше с какво се занимава той, поради каква причина не би го предупредил? Рап току-що беше видял с очите си как въпросният се беше отървал от преследвача си в оживен търговски район, без да предизвика и най-малко подозрение.
Мислите му бяха прекъснати от телефона. Сигурно беше Коулман или Брукс и затова натисна бутона на слушалката.
— Къде сте?
— Мич, Маркъс е.
Маркъс Дюмонд беше компютърният експерт, който работеше в областта на борбата с тероризма в Ленгли.
— Какво има? — попита го Рап.
— Току-що говорих с един колега от ДЖСЕ. — Дюмонд визираше Дирексьон Женерал дьо ла Секюрите Екстериор — Генералната дирекция за външна сигурност или най-реномираната френска разузнавателна служба. — Имат сведения за този Александър Декас. Твърдят, че истинското му име е Гаврило Газич и че се шлифовал в занаята по време на войната там.
Рап надникна отново през прозореца.
— Чудесно. Какво друго ти казаха?
— Издирван е от Юготрибунала в Хага.
— За военни престъпления? — Чутото донякъде изненада Рап. — На колко години е?
— На трийсет и пет.
— Той не може да е имал висок чин, когато в средата на деветдесетте там се избиваха едни други. — Провери прозорците на жилищната сграда от другата страна на улицата. — За какво им е човек, който е бил толкова ниско във военната йерархия?
— Бил е снайперист. Застрелял е най-малко петдесет цивилни, когато бяха обсадили Сараево.
Рап се напрегна за част от секундата, после спокойно се отмести от прозореца. Трябваха му няколко секунди, за да си поеме дъх, след което изруга на глас.
— Какво ти става? — попита Дюмонд.
— Следващия път започни от тази част.
— Коя част?