Тогава Рап разбра, макар и малко късно. Трябваше бързо да стори нещо. Грабна телефона от леглото, набързо си облече якето и се втурна към вратата.
10
„Руснаци — изръмжа под носа си Газич. — Проклети руснаци.“ Той стоеше леко приведен, разперил ръце пред отворения прозорец на колата, стиснал пистолет, който минувачите не можеха да забележат.
Газич мразеше руснаците почти колкото мюсюлманите. Двете групи бяха унищожили родината му: мюсюлманите с тяхната ретроградна религия и руснаците с арогантността и поведението си, с безбожната си политика. Босна сега щеше да е много по-просперираща, ако я бяха оставили на мира. Но, разбира се, те не го сториха. Мюсюлманите нахлуха от югоизток, а руснаците — от североизток. Мюсюлманите бяха напредвали бавно през вековете, докато руснаците окупираха всичко след Втората световна война и наложиха властта си със сила. Докато Западна Европа процъфтяваше, комунистическа Югославия страдаше. Сега руснаците си бяха отишли, а мюсюлманите или бяха избити, или бяха избягали в другите страни.
Газич погледна трупа и едва се сдържа да не се изплюе върху му. Никак нямаше да постъпи умно, ако оставеше свое ДНК на местопрестъплението. Беше застрелял мъжа в сърцето — веднъж, после още веднъж, защото много се ядоса. Искаше да го уцели в главата, но предвид оживената улица не беше за препоръчване. Този тип дори миришеше като руснак. Вонеше на евтин одеколон и цигари без филтър.
„Какъв си ти — от КГБ или от руската мафия? Не че вече има някакво значение. Трябваше да те прострелям още веднъж“ — мърмореше Газич.
Той не знаеше какво го беше ядосало повече: народността на мъжа или че наелите го за задачата в Щатите толкова много го бяха подценили и бяха пратили руснак да го убие. Газич спокойно си дръпна от цигарата и затъкна пистолета в колана на панталона. С другата ръка закри ръкохватката на оръжието с полите на сакото си. На седалката лежеше двуканална портативна радиостанция и той реши, че може да му е от полза. Прибра я в джоба, изправи се и отстъпи от колата. Помаха на мъртвеца и в същото време напъха по-навътре пистолета. Погледна към хотела от другата страна на улицата, вляво от него. Половината стаи светеха.
През деня тайно се беше отбил до собственика на кафенето. Беше влязъл през градината, макар че руснаците едва ли разполагаха с достатъчно хора да наблюдават едновременно офиса му и къщата на стареца. Газич се извини на Андреас, задето го е забъркал в това. Хазяинът прие извинението и охотно се съгласи да помогне с каквото може, за да се отърве от тези руснаци. Разказа на Газич всичко, каквото знаеше, включително и че бяха наели две стаи на третия етаж на хотела срещу кафенето.
След бърз оглед на прозорците босненецът заключи, че са доста мързеливи, както беше очаквал. Никой не наблюдаваше улицата. Кой ги знаеше тези руснаци, сигурно вече се бяха напили до козирката. Той пъхна ръце в джобовете и тръгна по улицата, докато в него кипеше още по-силен гняв. Искаше му се да отиде в хотела, да влезе с гръм и трясък в стаята им и да им пръсне главите. Но колкото и да беше голямо изкушението, трябваше първо да си поприказва с тях и да разбере кой ги е изпратил.
Двайсетина метра по-надолу Газич влезе в жилищна сграда и се насочи към последния етаж. В дъното на сградата беше стаичката на чистачката, с метална стълба, закрепена с болтове към стената. Босненецът се качи по стълбата и отвори люка, водещ към покрива. Надигна се, прехвърли се на покрива и затвори люка след себе си. После тръгна към офиса. През цялото време се движеше приведен. Не защото се притесняваше, че някой ще го види, а защото не искаше да се заплете в някой простор за пране. Минута по-късно коленичи до люка на неговата сграда. Вдигна го и се потопи в тъмнината. Озова се в централния коридор в дъното на сградата. Тръгна към предната част и извади мобилния си телефон. Набра номера на кафенето и след няколко позвънявания вдигна една от дъщерите на хазяина му. Половин минута по-късно слушалката беше предадена на бащата.
— Ало?
Андреас го беше предупредил, че телефоните се подслушват, но на Газич вече не му пукаше.
— Андреас, аз съм, Александър. Как си? — Пъхна ключа във вратата на офиса си и го завъртя.
— Страхотно, приятелю. Ще дойдеш ли да ме видиш?
— Да. Всъщност в момента съм в офиса си. — Газич запали лампата. — Имам още малко работа и ще сляза да пийнем по едно.