— Добре, тогава ще се видим по-късно.
Газич прибра телефона и огледа офиса си. Всичко беше разбъркано, не както го беше оставил. Разбира се, бяха се опитали да върнат вещите по местата им, но го бяха направили твърде неумело. Освен това надушваше и миризмата на техните цигари. Толкова бяха самоуверени, че дори бяха пушили, докато са ровили из нещата му. Газич продължи с огледа. В помещението имаше голямо дървено бюро, а върху него лампа, компютър и телефон. По стените имаше рафтове с книги. Босненецът се обърна назад към вратата. И тогава забеляза нещо. Сензор за движение, поставен ниско на пода.
— Много добре — изрече. — Значи ще приключим по-скоро отколкото очаквах.
Извади радиостанцията и я закачи на колана. После придърпа закачалката за палта до бюрото и включи лампата. Радиостанцията изпука и мъжки глас заговори на руски. Газич не знаеше руски, но не му и беше необходимо. Допускаше какво питаха. На етажерката до бюрото в зарядно устройство бяха включени две подобни радиостанции. Той взе едната и я настрои на канала на тази на мъртвия руснак. Приближи ги на сантиметри една до друга и натисна бутоните за предаване. Последва изключително дразнещо слуха пищене.
Пусна бутоните за предаване и се върна в коридора. Затвори вратата с матирано стъкло и огледа произведението си. Силуетът със сакото и шапката, закачени на закачалката, не беше идеален, но щеше да ги обърка. Радиостанцията отново забуча — сърдит глас закрещя на руски думи и изрази, които Газич предположи, че са доста нецензурни. Босненецът отново доближи двата апарата и пусна следващия шумов залп. Приближи се до прозореца и натисна още веднъж бутона. Впери поглед във входа на хотела от другата страна на улицата. Пет секунди по-късно оттам изскочиха двама едри мъже и едва не събориха един минувач. Единият от тях още се опитваше да облече сакото си, а прибраният в раменен кобур пистолет ярко контрастираше на фона на бялата му риза.
С чисто професионално отвращение Газич поклати глава и се приготви за засадата.
11
Рап нагласи телефона си само на вибрация, набра номера на Коулман и го пъхна в предния джоб на якето. С дясната ръка хвана дръжката на вратата, а с лявата извади пистолета „Глок 19“. Погледна в шпионката дали някой не го дебне на вратата. С готово за стрелба оръжие той отключи и отвори вратата. Късият заглушител правеше цевта със седем сантиметра и половина по-дълга. Набързо провери коридора, прибра пистолета в специално ушит за целта джоб от дясната вътрешна страна на якето и продължи напред. Вместо към асансьора се насочи към стълбите. В слушалката му се обади Коулман:
— Според Брукс ще се забавим поне с пет-десет минути. Движението е много натоварено.
— Както е тръгнало, всичко ще свърши, докато дойдете.
Рап тъкмо стигна първото стъпало и чу шум, който идваше отдолу.
— Какво искаш да кажеш? — попита Коулман.
Той не отговори. Двама мъже изскочиха на стълбите от долния етаж. Единият от тях говореше високо на руски. Беше този, който напъха пачката в джоба на стареца. Точно от това се страхуваше Рап. Газич вече беше убил един от тях и сега примамваше двамата в капана.
— Какво става? — попита Коулман.
Мич изчака двамата да слязат по-надолу и прошепна:
— Мисля, че попаднахме на недоволен клиент.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Ще ти обясня, като дойдеш. — Рап тръгна надолу. — Ако дотогава съм жив.
— По-бавно, Мич. Нищо не ти разбирам.
— Кажи на Брукс да се обади на Маркъс и той да обясни кой е Декас. Кажи му също, че типовете на снимките са руснаци. — Стигна до следващата площадка.
— Ти къде си?
Той надникна през пролуката между перилата — двамата бяха един етаж по-надолу.
— В момента съм в хотела и следвам двама руски идиоти, на които скоро ще им видят сметката.
— Изчакай ни.
Мъжете влетяха във фоайето на хотела.
— Мога и сам да се грижа за себе си, не мислиш ли? — Рап взе останалото разстояние по две стъпала наведнъж, след като беше останал сам и нямаше опасност да го чуят.
— Не ме разбра правилно. Без подкрепление си и не знаеш какво може да те чака там. Не бих го нарекъл разумно решение от тактическа гледна точка.
Мич се изсмя.
— Ама вие „тюлените“ сте такива пъзльовци.
— Не ми се прави на мъжкар точно сега. Изчакай още няколко минути.
Когато Рап стъпи на първия етаж, чу как Коулман извика на Брукс да натисне педала до дупка. Набрал инерция, бутна вратата и се озова във фоайето.
— Само две минути, а? — примоли се Коулман.
— Съжалявам, но ще изпусна влака. Трябва да се погрижа тези идиоти да не се избият един друг.